31.12.2011 г.

Тогава

Чувствам се избледняла, някак си не толкова прекрасна вече. В последно време си разказваме истории от преди, от тогава. Разказвам за времето, когато като вляза в стаята и след ме се чуваше скърцане на вратове. Тогава бях умопомрачителна, почти митичен образ. 
  Знаеш ли я ...  тя, която... тя, когато ...
 Сега избледнях. Мога да влезна и да премина като призрак. Никой няма да ми обърне внимание, а тогава не можеха да откъснат очи от мен. До толкова обземах вниманието, че пропускаха някое стъпало заради мен или не можеха да минат през най-обикновена врата. Липсва ми харизмата ми, моето моджо. Явно съм го изгубила някъде. Преди бях момичето мечта, сега просто поредния непознат, с когото се разминаваш. Някъде съм си забравила чара, но къде? Избледняла. Сливаща се. 
Скоро ще се стопли, ще стане лято и пак ще стана жената в червено. Ще разцъфтя като божур под слънцето. Отново ще те предизвикам да изръмжиш, да ме търсиш, да ме сънуваш... 
                                                                                                           ... стига да не изчезна до тогава.
снимка: oprisco

26.12.2011 г.

Прочети ме като книга



Разтварям крака бавно пред тебе като книга. 
Страници от бяла кожа и сатен. 
Очите ми са вперени и няма да ти дават мира. 
Нима друг умее да те гледа като мен?

Бадемов аромат и вино.
Цигарен дим и уиски за парфюм.
Аз падам на колене, за да те въздигна.
Нима друг умее да те пипа като мен?

Аз съм неспокойствие пенливо.
Оставих всичко студено на страна.
На теб ти дадох твърде много.
Нима и друг го е правел преди мен?

Прочети ме като книга днес и тук отново.
Приключение таи се в мен.
Да ме четеш на живо не е самоцел.
Когато кожа в кожа се опрем.

снимка by ~NIKITAgirl

24.12.2011 г.

(Об)Ледени

~ForbiddenSorrow

Сънувам, че се разчаствам.

Ей-така на хиляди парченца огледало. Оттенъците, които премятам по тялото си, са жълто-лилави. Като заздравяващи синини от побой. Не се виждат, докато зимния вятър не разголи душата ми коледно. Какви подаръци може да поиска някой под чиято кожа пълзи рак и го изяжда жив? Нищо.
Кристалната чаша, от която отпивам червеното вино, уж символ на кръвта ни в едно по-алегорично естество, пада на пода със звън въпреки новия пухкав килим. Строшава се и обагря всичко в червено. Коледно. Ярко.
Гледам "Теория на хаоса" и се самоанализирам до крайната граница на възможното. Имам право на едно желание, нали? Онзи садомазохистичен хепи-енд примерно?
Трепетликите не помръдват, а синьото на небето е все по-силно с всеки изминал ден. Емоционални торнада разкъсват облаците, за да очертаят парчетата от душата ни.
Останала ли е такава, питам се? Ако аз съм изчезнала в лабиринта на съмненията си още преди месеци, само за да ми ги подтвърдят, тя е стопена до изгарящо желязно сърце. 
Обледени като висулките, които се формират бавно пред погледа ми. Като кубчетата лед в уискито, което налях в остатъците от чашата си. Останало е едно здраво ръбче, но съумявам да порежа устната си от разсеяност. Капките кръв са солени. Едно такова парещо се стича по гърлото ми. 

Обичам уиски. Представяш ли си? Дърпам от цигарата си, за да издишам една крачка по-близо, след пет години въздържание. Жестовете са всичко, не е ли така?

22.09.2011 г.

Призрак

Минаха вече шест месеца откакто обеща да не ме търси повече. За пръв и единствен път изпълнява свое обещание. Пътищата ни се разделиха. Толкова пъти исках да се освободя от него. Да изчистя съзнанието, мислите, чувствата си от тази отровна привързаност. Пристрастеност. Присъствие. Вече това е факт. Той така пожела.
 Всеки месец поне по веднъж любопитсвото ме разяжда. Какво прави? Как живее без мен? Спомените измъчват ли го както мен? Щастлив ли е?
 Призракът му се появява в мрачни нощи като тази. Дъждът го подхранва, а невидимите му ръце крадат съня от клепките ми. Излизат въпроси като ами ако... дали... може би ... Недовършени изречения... Мисли, от които се страхувам... Многоточия, в които се губя...
Музиката от онова време е като заклинание, което извиква духът на спомена. Групите, които сме слушали заедно изтакават призрачна нишка към миналото.
Днес отново видях лицето му в случаен минувач. Мислех, че съм го забравила, но студените тръпки по гръбнака ми възразиха ...         

снимка: caztaylor                                         

1.03.2011 г.

Недовършени истории

 Един мъж никога няма да забрави жената, която не е можел да има, а е желае страстно. В последно време няколко недовършени истории от миналото ми надигнаха глава. Това са мъже, които аз съм желала, знаейки че те не са безразлични към мен. Както съм казвала, много по-лесно е да накараш един мъж да си мисли за теб сутрин под душа, отколкото да предприеме каквито и да било действия, за да осъществи фантазиите си. Но това все пак си остава сравнително безобидно. Даже обичам да подтиквам мислите на някой мъж, който се е уплашил да ме има, до границата на полудата. А това е толкова лесно. Даже прозаично. Небрежно вметване колко е хубав новият ти лосион за тяло с ухание на сладък шоколад. Невинен въпрос дали да не си обуеш високите ботуши с токчетата. Или пък дали не е прекалено студено за къса поличка. Знам примерите може да не са най - находчивите на света, но както отбелязах, ти вече си във фантазиите му. Повече не е и необходимо.
 Какво правим обаче, когато въпросният господин реши, че не му стигат само фантазиите? Той е част от миналото ти. Вече си продължила, открила си принца (поне за момента).  А миналото идва и те дърпа за опашката. Мозъка ти се обърква, а тялото ти  още помни как е потръпвало от всяко негово докосване. Съсредоточи се. Ти не го искаш или поне не сега. Това е желание от миналото. Призрака на изпуснатите шансове. Имагинерният свят на "а можеше да бъде" не съществува. Не трябва да си разваляш сегашното щастие заради несигурни мъже от миналото.

снимка: StacyD