Да, да, да ... не,не,не ... (част 2) или За принца на белия кон

 Дойде време и за втора част от поредицата "Да, да, да ... не, не, не ...". Сега ще се спра на принца на белия кон. Дълго време се заблуждавах, че аз съм преживяла този момент, но уви оказа се, че се лъжа. Как го установх ли - разбира се пак по време на приятен разговор над чаша чай, докато обяснявах на една приятелка какъв мъж й трябва. В един прекрасен момент се оказа, че аз й описвам моя идеал, моя "принц". Образът беше чудесен, идеален и разбира се несъществуващ. Колкото и да си мислех, че съм станала вече по-прагматична по въпроса и след няколкото трансформации на мои принцове в жаби, явно все още там вътре нещо тлее. Онова гласче все още се обажда, че може би ще срещна "идеалният". Разбира се синдрома "чуждата трева винаги е по-зелена" си е налице също. Както се казва всички свестни мъже са заети. Последното не го вярвам или поне погледнато логично аз трябва да заема някой от свестните, за да може друг да го казва за моя мъж.

 А сега нека да обърна внимание на това какво точно представлява самият синдром. Още от малки всички момиченца са заливани с приказки за принцове и принцеси. Как красивата прицеса е изпаднала в беда и идва принца на белия кон в лъскава броня да я спаси. Той е висок, мъжествен, красив, смел, безстрашен (странното е, че никъде не се споменава умен, но както и да е) и решава всичките й проблеми с един замах на меча или със заветната целувка. И разбира се следва и "те заживяха щастливо". Момиченцето пораства и става тийнейджърка. Вече подозира, че нещата не са толкова приказни, но се явяват романтичните филми, в които "принца" преминава през доста по-сложен сценарий, но отново проблемите са решени и се стига до "те заживяха щастливо". Тийнейджарката пораства още стига до личния си вариант на "те заживяха щастливо", тип  женена  с добро семейство и деца. Тя вече става домакинята и царицата на дома, но идва и ново превъплащение на историята за принца и принцесата - сапунениете сериали. Било то те латиноамерикански, турски или български. Тук принца и принцесата са увлечени в още по-сложен сценарий, който може да трае и до хиляди серии, но неминуемо се стига до "те заживяха щастливо". 

 Така е хората се нуждаят от своя "happy end" иначе се губи смисъла. За какво да живееш, ако го няма щастливият край, ако изчезне възможността за Рай, за тучните ливади на Валхала, за Нирвана. Така и всяка от нас ще търси своя "принц на белия кон", а много даже ще го намерят стига да се осъзнаят, че той е не точно принц и не точно в блестящи доспехи. Има една приказка - "трябва да целунеш сто жаби, за да намериш принца", а до тогава дами мога само да ви пожелая да се забавлявате в търсенето и ако жабока не ви устройва да си хапнете жабешки бутчета.

  За виртуалните мъже следващия път ...

снимка: Fares4uae

Относно пича със синята тениска

Адската тълпа. Клубът е препълнен както винаги. Партито е в разгара си, ние сме огромна компания, заели сме си един бар и си приказваме с викове. Смеем се на поразия и за момент всеки е забравил от къде е и как е стигнал до тук. Музиката дъни в ушите ми и се смесва с думите на мацката до мен."Айде да направим едно кръгче..." Съгласна съм, разбира се, то си ни е като ритуал да се размотваме из хората ей-така, от време на време, за да ги разгледаме (а и те да ни видят, то си е ясно!). Жега е. В другата зала е още по-пълно и по-горещо. За момент имам усещането, че всичко живо се е преселило в този клуб, точно тази нощ. Часът е почти 2 и очакваш да има някакво затишие, но те продължават да прииждат на групички. Място няма. Кръгчето се оказва мисия невъзможна. Не можем да разсечем тълпата беснеещи, танцуващи, подскачащи хора. 

В този миг покрай мен минава една синя тениска. Само това видях. Носителят и, очевидно нямаше нашите проблеми, защото се придвижваше като че ли наоколо няма жива душа. "Давай след него" подвиквам аз закачливо и буквално се залепвам за гърба му (хубав гръб впрочем и хубави ръце, но за това друг път). С негова помощ успяваме да стигнем до заветната цел, която е на 5 метра по-навътре. Разхилихме се. Толкова усилия за десетина крачки.

Тогава той се обърна. Пичът със синята тениска. Само гърбът получи лице и от високото ме погледнаха също толкова сини очи. Бяха стреснати от смеха ни. Отне му секунда да ме огледа от земята до главата и обратно. Не знам какво си мислеше. Не искам и да знам. Едва ли и той помни вече...след секунда адската тълпа ни помете в различни посоки. Пуснаха им любимото парче, а аз се облегнах да бара.

Отново в недоумение. Защо го правят? Мъжете винаги си правят труда да оглеждат. Независимо от ситуацията, очевидно парадират с това. Добре де. До тук хубаво. Тогава какво да правя аз като и аз ги оглеждам? Понякога виждам изключително притеснените им погледи, които ми хвърлят след като съм направила същото като тях. Не. Не ми е навик. Просто ми е любопитно. Хората казват, че гледам интензивно, извръщат очи от моите и не смеят да срещат погледа ми. Казват, че е лесно да ме запомниш, но трудно ще ме забравиш. Казват, че бързо намирам място в душите им, че умея да заемам празнините...

В тези дълги нощи по клубовете съм спирала погледа си върху не един мъжки гръб (слабост са ми, какво да се прави), ръце или задник. Не задължително в този ред.И ще продължавам да го правя. Те оглеждат, аз отвръщам. А пичът със синята тениска честичко го засичам и понякога виждам в замисления му поглед смътното знание, че ме е виждал някъде. Но той никога няма да се сети откъде, а аз няма да му кажа...

снимка: lucaszoltowski

На лов

Вечерта идва бавно като преминава през сумрака и го реже като с нож. Ето я. Надвесена измежду цветните облаци, осветени от последните угасващи лъчи на пролетното слънце. Заедно с нея идва нейната приятелка среднощната доба и подканва всички хищници да излязат навън. Време е за лов под сянката на луната. Време е за гонитби, сложни маневри, скъпи парфюми, високи токчета, тежък грим, слаби ангели, инстинктивни флиртове, случайни жестове на докосване и близост. Петък е. А това прави ловът още по-вълнуващ и голям. Всички искат да вземат участие: гимназистките, студентчетата, женените мъже, заетите жени, младите дами, старите аристократи. Всеки иска парче от пая. Парче от живота. Парче плът. 

Аз се приготвям да излизам. Не знам какво да облека. Не ми се иска да се глася, но съм обещала. Петък е. Всички са с новите си дрехи. Всички са навън и животът е едно голямо парти. Отивам навън, за да забравя. Но светлините на преминаващите коли винаги ще извикват спомени...Изборът е ясен: къса пола, дълги крака, високи токчета. Кецовете са табу (или оставени за сряда вечер на по питие в близкия парк). Това го мога, казвам си и се сливам с тълпата. Хищник или жертва? Тази вечер всичко зависи от личната нагласа...ами ти? Ще ловуваш ли?

снимка:`werol

Да, да, да ... не, не, не...(част 1)

Все още бясна...недоспала и малко сънена се присещам за един от приятните вечерни разговори, които проведох вчера, докато се размотавах из централната част на София. И ето ме пак тук...Виртуалните и реалните мъже около мен и най-близките ми приятелки. Архетипи. Всяка е опитала от един от тях. Всяка е разочарована. Всяка се чуди: А сега накъде? Това са първият! и последният, принцовете ни, просяците ни, нашите платени куртизантки от мъжки пол, децата ни, батковците ни, че и татковците ни понякога, мамините синчета, вярните на бившата, влюбените в най-добрата ни приятелка, но излизащи с нас като заместител, крадците ни, тези за една вечер или за седмица, повелителите ни или робите ни. Това са те. Виртуалните и релните мъже в този живот...и да. Много са.

Тъй като тази тема е адски пространна и няма как да я обхвана от веднъж ще я пускам на части. Та по ред на номерата: първият. Както много от гимназистките и мен си ме хвана батко. Десет години разлика. Мечтата ми. Като изваден от филмите. Перфектен (идеализиран от самата мен през тези девет месеца с негова помощ, разбира се). От него си ми остана и  до ден днешен адското привличане към представители от мъжки пол със светли зелени очи. Всичко беше ново, невероятно и страхотно...беше да, да, да...за кратко. После той си тръгна, очевидно изградил вече самочувствието си на покровител и отиде при момиче на неговата възраст. Колко я проклинах горката...на 25 тя ми се виждаше безкрайно стара! 

Следващият, моля!

Следващият дойде...беше на 17. Дечко, ама след 25 годишния как да бъде. Поне имахме за какво да си говорим. То не бяха компютърни игри, футбол и коли. Поддържахме връзка от разстояние. Другият път! Пито-платено. Две години. Никакви спомени от моя страна. Освен че беше зодия риби. Хм.

Тук следва период, в който около мен минаха поне 10 мъже и основния проблем беше, че им идвах старичка? За Бога, на 20? Старичка? За сметка на това всичките ми колеги се изпоомешаха успешно помежду си, а мен продължават да ме заглеждат или 17 годишни, или 35+...не, не, не. То не бяха обяснения от типа колко съм сериозна, как трябва да гледам по-ведро на нещата, да се насладя на живота и да взема да им пусна най-сетне, че нали никой не (им)ми обръща внимание...поне до секс да стигнем!

Уточнение за секса: Всички мъже твърдят, че им се прави секс.(Да, да, да!) Но елате да видите какво се получава като си го поискаш.(Не, не, не!) Тогава за тях си

А: вече на разположение при това не особенно интересна (за справка виж предния пост) 

Б: толкова си отчаяна, че трябва да ти има нещо, няма как (отчаяни сме, но не от това, видиш ли!) 

В: не те взимат насериозно, защото жените НЕ искат секс, нали така? (ние сме си виновни за последното)

За принца на белия кон следващия път...

снимка: OjosQueVen

За 'къв чеп са ти тия 40 см?

Обещах тази публикация и понеже е вече 5 и нещо сутринта, а аз не мога да заспя ще драсна няколко реда тук, та поне да ми олекне. И така сега ще говоря за мъже. При това не особено положиелно. Знам, че е ужасно да си мъжемразка, но понякога олеква от това. То моето не е омраза, а по-скоро неразбиране. И така имам следните проблеми- не много добре систематизирани.

 Явно минеш ли границата от 170 см и си жена си прецакана. Всички по-височки мъже ходят с тапички разни. Момичетата са си много чаровни, но питам аз за къв чеп са ти тия 40 см разлика с приятелката ти? То си е неудобно и ограничава. Нуждаете се от разни места с наклон или различна височина, само за да се целунете. Винаги може да се наведе младежа, но все пак. Значи, ако той е към 190 см, ще си хване мадама около 150 см. А ние тука с гайдите дето сме над 170 см какво да правим? Те срадностатистическите мъже, които ми обръщат внимание, се въртят около тази заветна височина. Едни обувки на висок ток да не мога да сложа спокойно. И както казва мама - за какво ми е по-нисък да го галя по главата ли? А има и другия момент, който не разбирам - ти си висок мъж дето може да си излиза с някоя мацка с манекенска височина, а ще отмъкнеш някое гадже джобен формат точно под носа на някой със среден ръст левент.

 Следващо недоумение от моя страна. Системата на връзки е нещо прецакана. Значи оказваш се на 20  и нещо години, печена мадама и няма един мъж на твойта възраст, дето да се държи поне приемливо с жените. И това откъде идва? Ми...пак от жените. Понеже, когато ние не ги харесваме какви са на по 20 + възраст, те си хващат някоя гимназистка, още малка и неотракана, да си я прикоткат, както на тях им харесва. А това до какво води? Момченцата в гимназията тъкмо си харесат някое момиченце и тя тъкмо почне да им обръща внимание, и идва някой 20+ батко и я отмъкне под носа им. Това разбира се довежда неминуемо до момента, че те си остават неопитни и като станат на 20 +  връсничките им не ги харесват и те на свой ред отмъкват момиченцето. Което на свой ред мен ме прави още по - прецакана бидейки над 170 см и над 20 години.

 Продължавам с неразбирането си. Така ти си жена и харесваш някой. Какво да направиш от тук нататък? Да му кажеш, че това е така? Недай си боже да направиш тази грешка, веднага минаваш   в графа "на разположение". Той знае, че ти си му "навита" и следователно не си интересна. Друго си е да гони онази фльорца дето му се дърпа, там има тръпка, има предисзвикателство. И какво се оказва - не можеш да имаш този, който харесваш, пък досадника дето си го отрязала вече не те оставя намира.

 В последно време се напоявиха толкова сайтове, организации, книги в помощ на досадниците да свалят жени, пък няма нито един наръчник, ако си жена какво да правиш. Това трябва да ти е вродено. Ми на мен явно ми е вродено да свалям жени, понеже само с тях ми се получават тези инстинктивни флиртове. Парадоксално, но факт.

 Мъжката част от човечеството поражда още много въпроси в мен, но за тях по нататък. За сега толкова пък дано и някой ми отговори.

снимка - Влад Артазов

Омая сладка

"Ставам!"- измърморвам и се завивам през глава. Това е то. Не ми се иска да напусна пределите на леглото си и меките, топли завивки. Сънят не ми достига никога, а в последно време хич.
"Още пет минутки само..."- е последното, което ми минава през главата. Два часа по-късно наистина ставам в осъзната паника, че пак закъснявам. Как мразя да закъснявам само аз си знам, а колко често ми се случва всичките ми приятели. Не закусвам и изхвърчам от нас-целеустремена към поредицата задачки за деня. Отиде ми по дяволите цялото планиране. Изпускам автобуса и като за капак на всичко пак се мъчи да завали. Псувам. Единствено и само наум, както подобава на една образовано момиче от добро семейство. А какви ги редя наум пак само аз си знам.

И ето момента на истината...в последно време излезе, че много неща за себе си само аз си ги знам. А останалите са в сладката, лепкава омая на неведението..."Искам и аз така", крещя сама за себе си. Но учудващото в случая е, че на мен редовно ми споделят неща, които НЕ искам да знам, НЕ искам и да си помислям даже за тях, НЕ искам да си ги представям...защо е така? Не мога да дам логично обяснение. Но хората около мен не виждат никакъв проблем да ми споделят болките си, тревогите си, вътрешните си терзания...

Понякога това ме кара да се радвам за доверието, което имат в мен, понякога ми иде да потъна в земята. Искам и аз спокойното битие на незнанието да ме завладее...колко много пъти товара на наученото ми е отнемал желаната цел!
Колко пъти в просъницата на онези пет минути станали два часа съм си мечтала за нещо недостижимо, колко пъти съм изказвала на глас терзанията си сама на себе си в леглото, колко пъти единствените ми слушатели са били неодушевени предмети или листа хартия...колко глухи многоточия заместват неизречените ми мисли и терзания... 

Защото каквото и да си говорим аз съм човек, който не може да причинява болка.

снимки: yayaaja 

Отнесени от вихъра

Често ми се случва да разговарям сама със себе си. Разбирането на моето същество в цялото му многопластово, лабиринтово усещане е трудно и непосилно за много хора. Аз съм странна, колебаеща се личност, която е изградена от противоположности. Открих го преди време. Случвало ми се е да казвам неща в прав текст и да не бъда чута, а в премълчаването и пред самата себе си да ми е толкова по-леко. Понякога трудно намирам правилните думи пред неразбиращите погледи. 

Въздушна и лека, смазана под тежестта на собствените си буреносни облаци душа. Това нося в себе си и всеки ден го откривам пред все повече чужди очи. Непонятно за мен те често са слепи, вперени сами в себе си, празни. Разговорите с тях са тягостни монолози. Отнесени от вихъра...

...защото докато студеното мляко бавно се сипва в горещия чай то остава на дъното. Под прозрачен пласт, гладък като огледало можеш да наблюдаваш неговия красив и бурен танц. Дали ще го разбъркаш или оставиш да се утаи?  Това е личен избор.

снимка: JanisDA

Oпитно или защо е този блог

 Всеки блог се нуждае от своето предназначение, онази светла цел, към която да се опита да се стреми и достигне или впоследствие отрече. Това е блог роден от нуждата, от чистата необходимост за разговор. Good 'n' Bad ще е една дискусия между мен и другото ми аз. Тъй като ние сме едно, най-вероятно съгласието ще преобладава в разговорите ни и няма да е точно дискусия във вида си на спор. 

 Понякога ще съм добра, разбираща и отзивчива друг път - лоша, уклончива и недоверчива. Все пак това съм онова аз, което е дълбоко скрито в мен като костилката  на сладка праскова. Плодът може да е твърд, зелено-жълт и недостъпен или мек и раним  в червено-оранжевата си премяна. Все пак в него се крие една и съща костилка, която ще даде нов живот. 

 Блогът ще е като един приятен разговор над дълбока чаша чай с каничка мляко. Едно удоволствие, което ще е възпрепятствано за известно време в близкото бъдеще. Нуждата наложи създаването на този виртуален кът на разговор и уединение със себе си. А ако някой пожелае да послуша, ще бъде приет с усмивка.

снимка - интернет