Минаха вече шест месеца откакто обеща да не ме търси повече. За пръв и единствен път изпълнява свое обещание. Пътищата ни се разделиха. Толкова пъти исках да се освободя от него. Да изчистя съзнанието, мислите, чувствата си от тази отровна привързаност. Пристрастеност. Присъствие. Вече това е факт. Той така пожела. Всеки месец поне по веднъж любопитсвото ме разяжда. Какво прави? Как живее без мен? Спомените измъчват ли го както мен? Щастлив ли е?
Призракът му се появява в мрачни нощи като тази. Дъждът го подхранва, а невидимите му ръце крадат съня от клепките ми. Излизат въпроси като ами ако... дали... може би ... Недовършени изречения... Мисли, от които се страхувам... Многоточия, в които се губя...
Музиката от онова време е като заклинание, което извиква духът на спомена. Групите, които сме слушали заедно изтакават призрачна нишка към миналото.
Днес отново видях лицето му в случаен минувач. Мислех, че съм го забравила, но студените тръпки по гръбнака ми възразиха ...
снимка: caztaylor
