Другото бедеще

 Днес плаках. Оплаках другото бъдеще, което така и няма да се случи. Съдбата отново ми се изсмя на плановете и за пореден път ми доказа, че е абсолютно безсмислено да правя такива.

 Пратих писмото, с което декларирам отказа си от това, за което мечтаех последните две години. Мъжете в живота ми се сменяха, но този план винаги седеше там, като спасителна лодка, която може и да не ти потрябва, но е успокояващо да я имаш. Днес я разбих окончателно  на парчета и я хвърлих в огъня, който се надявам да подхрани новата любов в живота ми. Ще следвам чужд план за момента. Така или иначе моите неизменно се провалят. Ще тръгна по обществено приетите пътеки и ще се опитам да подтисна това желание да избягам надалеч и да живея онова другото бъдеще. 

 Сигурно можеше и да не стане така, ако отново като пълна тъпачка не бях обвързала плана си с мъжа в моя живот в онзи момент. Той се отказа от мен, защото не може да бъде щастлив. Аз пък се отказах да поживея в далечно красиво място и да науча много нови и интересни неща, защото може би бих могла да бъда щастлива с това, което имам тук и сега. Разбира се, като типична глупава жена, която обича да повтаря грешките се по хиляда пъти, отново причината е мъж. Мил, добър, красив, харесван от всички и твърдящ, че ме обожава и съм всичко, за което е мечтал, но все пак мъж. Проблемът е, че и други лесно са ме мечтали, но някак не се справят с релното ми аз. Този за сега се представя най-добре от всички и дано, за пръв път в живота ми, всичко се подреди добре за мен в любовта. Все пак изгорих спасителната си лодка за него. 

Седем часа

 Седем часа, но за разлика от друг път не разлика, а синхрон.

 Винаги съм смятала, че външността не е от значение, но тази неделя и си го доказах за пореден път. Този слабичък и кротък младеж успя така да завземе цялото ми внимание в сладки приказки, че въобще не усетих кога е отлетял денят и нощта се е спуснала над града. Никога не съм се чувствала добре покрай по-дребнички от мен мъже, но той беше толкова интересен, толкова различен и в същото време толкова еднакъв. Най-после да срещна още някой, който също чува тихия пищящ звук на техниката, който така ме побърква. Последната година сме били няколко пъти на едно и също място, но явно чак сега е дошъл момента да се срещнем. Отдавна не съм се чувствала толкова спокойна и комфортно в компанията на нов за мен човек. Пък и получи огромна червена точка с поканата за среща с разглеждане на изложба. Той е различен, но по моя начин. Има отличителен стил на рисуване, който ми харесва, тренирал е какво ли не (включително стрелба с лък), обича да пътува и шегите му наистина са ми смешни и не е нужно да се насилвам, за да се разсмея с глас.

 Въпроса е какво правим сега? Малко са хората, които могат да ми задържат седем часа вниманието с такава лекота, но дали това е достатъчно? Толкова съм зажадняла за истинска любов, но като го няма привличането тогава какво? На няколко пъти го хванах, че ме гледа продължително, но ме беше страх да отвърна на погледа му. Умът ми бе тотално запленен, но дали сърцето ми ще го последва? Вече веднъж се подведох по това си желание за нещо истинско и не искам да се поддам отново. За сега ще разглеждам работата му и ще се опитам да не възлагам никакви очаквания, макар че коя жена някога е успяла да го направи?

 И все пак седем часа, а можех и още...

От вътре ми е празно...

Сърцето ми бие с една четвърт ускорено. Усещам се в безтегловен вакуум. Емпатът в мен се радва, че е минал в овърдрайв и вече е само наблюдател. И по-добре, защото копелето ме разплака два пъти за една сутрин, карайки ме да се лашкам между агресия и безсилие.

Тъжно ми е за вероятностите и пропуснатите възможности. Не ми харесва, че хората са се превърнали в кутии изпразнени от усилие. Знам че доверието не е това, което трябва да бъде. Знам, че животът продължава, но не искам да продължава по този начин.

Той ти разби сърцето. Ти неговото, но няма да си го признаете. Два влака ускорени един към друг в отчаянието си на инат.

А на мен ми се иска да прегърна света и да си поплача.

Мразя

мразя да помня
мразя да те помня
помня да те мразя

мразя да те липсвам
да те имам е липса
да те липсвам е всичко

мразя теб
мразя и себе си

Come out come out, wherever you are

Здравей, красавице!

Обиждаш ме с негативизма си. Омръзнало ми е да слушам постоянното ти мрънкане. Ако обичаш глътни обратно всичките си "не"-та и поне веднъж  се опитай да си нещо повече.

Застоялост. Не мога да те понасям.

Всяка нощ отделям обвивките на слоевете си. Обелвам душата си и поемам дълбоко дъх. Задържам го до изгарящо бяло и лежа там в тъмното. Уморена съм от тази година. Някои дни не ми се иска да се събуждам, но уви това е неизбежно. Отварям очи и фокусирам в неравното бяло на тавана. Болката се врязва право в нерва отляво и ме поглъща.

Разпадам се, прекрасна.

Медикаментите си ги пия по схема, но депресията неусетно се завръща.

Счупената чиния

Бележка към себе си: "да не нося прилепнали дрехи на големи събирания".

Напоследък ми върви на танцьори. И ето гледам те как в опиянен захлас се въртиш в кръг около мен. Приликата с наперено петле е толкова очебийна, че чак ми става смешно. Знам, че не трябва да се закачаш в големи общи компании, но ми беше толкова скучно. Какво пък толкова, един танц няма да навреди. И така танц след танц, песен след песен и вече няколко часа се вихря в средата на ресторанта с особата ти. Забавно е. Интересно ми е. Закача ми се.

 Ала вече не ни гледат така радостно. Засичам неодобрителни погледи тук и там. На два пъти идват разни лелки да ти говорят, но на мен не ми се иска да спра. Явно и на теб. Искаш ме само за себе си и не те интересува нищо друго. Ето, обаче, тази госпожа се спира над теб. Говори ти дълго и проницателно. По езика на телата ви разбирам, че ти чете конско като на малко дете. А ти реагираш точно като такова и удряш по масата в знак на протест. Счупена чиния. Няколко червени точици по салфетката и съвета на старейшините те извежда навън да си избистриш главата на студа. Трябва да не забравям, че такива закачки мога да си позволя само сред непознати. Пък и кой ме би по главата да обличам това боди. Изнизах се мимоходом.

Беше ми приятно петле, дано да не съм предизвикала прекалено голям катарзис в теб. Не мисли, че не видях котешкият ти поглед още пролетта. А виното също помогна. То ни прави по-искрени към собствените си желания, макар и после да ни боли глава. Все пак любимият ми клюкарник ме уведоми за връзката ти, което означава, че всички усложнения са за твоя сметка. Писна ми да съм просто въплъщение на нечии желания. Това го умея перфектно. Вече е всичко или нищо.

Give me more

Да, бейби.

Пристъпих на прага ти онзи петък, когато бе толкова студено, че ръцете ми посиняха от чакане. Белегът от изгореното, лично твое дело, бе станал черен. Съседът ме пусна във входа от съжаление. Можех да прочета съмнението по лицето му.
Ти не отвори вратата бързо за пореден път. Батерията на телефона ми издъхваше неизбежно, а улицата  утихна. Ветровете трупаха купчинки шума в ъглите.
Помня, че седнах на бордюра и си запалих цигара. Не ми се тръгваше, исках си дозата от теб за тази седмица. Нямаше да дойдеш долу, бях наясно, че пак си с някоя девойка, наум си пожелах този път да не е малолетна и да излезе през задния вход. Роклята ми едва покриваше бедрата и залепна по настръхналото ми тяло като втора кожа. Бях красива, знаеш ли?
Ти си юлско копеле и си падаш по статистиката. Обичаш да анализираш хората, света и всичко останало. Спомням си, че въведе бившата в дебрите на мазохизма в така ранна за това възраст. Нещата не те свършваха добре, винаги имащ нужда от свръх стимулация. После срещна мен и намери себе си.

Мисля си, дали някога ти казах, че живеенето в хард-кор порно по цяло денонощие и тройките с леко кльощави девойки не ме възбуждат. Нито пък теб, а желанието ми за още затихваше с всяка изпълнена фантазия.
Изгасих цигарата и я запратих в канала. Пригладих косите си, твоето привличане към кабаретни брюнетки е нещо, на което можех да разчитам. Време беше да си поговорим.

Приготви си играчките, dear.