Да, да, да ... не, не, не... Голямото Разочарование (част 5)

Добър Ден, Дами и Господа!

Днес смятам да споделя превратния момент в отношенията мъж-жена. Наричам го Голямото Разочарование. Сега е редно да си призная, че и аз си имам едно такова скелетче в гардероба и гледам много-много да не го вадя от там. Но съм забелязала, че всеки човек стига до тази среща и на всеки се налага да се сглобява след това. Дали е излизане и шляене по магазините или  пиене на бира и мачове, лекуването на това състояние обикновенно е процес от няколко дни до 4-5 месеца.

Та как протече моята версия. Аз на 20, а той господин Перфектен. Той е висок, добре сложен, има собствено жилище и добре платена работа, която обожава, спортува, обича качественото кино и театър, твърди, че е сериозен. Вярвам му. Погледът му е отнесен нанякъде. Това някъде не съм аз. Не пуши и не пие. Здрав е за трима. Когато ме прегърне, изчезвам. Създава сигурност. Предлага подходящо количество романтика, знае как да ме глези и ми обръща внимание наистина. Точен слушател, интересен събеседник и заразителен смях. Аз си мисля, че такива хора не съществуват. В последствие се оказах напълно права. 

Всичко беше прекрасно до един момент, когато всъщност и двамата си позволихме да извадим части от "истинските" си личности. Аз постоянно по концерти и партита, все навън, размъкната и несериозна, артистична натура, за която е по-важно да кибичи на някоя пейка с приятели, от колкото да виси по ресторанти...и той винаги костюмиран и строг, никога свободен, тотално незаинтересуван от хората и абсолютно посветен на работата си. Някой ще каже, че сама съм си виновна. Повечето ми познати твърдяха, че си отиваме. Не бяха прави... 

Ако има някакъв извод от голямото ми разочарование, то това е, че не винаги обществено възприетия модел на щастието работи за отделния индивид. Между другото аз също го разочаровах, което доказва, че щом има емоция, нещата не преминават цивилизовано. Никога. По никакъв начин.

снимка: DarkAlaria69

Облечен в черно и много,много лош...

Първо да честитя 1 Май на всички трудещи се хора, на тези, които ги мързи да стават за работа и предпочитат да се излежават до късно, на тези, за които работата им е начин на живот! 

А сега по темата, която този път засяга лошите момчета. Както всички знаем добрите момичета много си падат по лоши момчета. Зависимост, която всеки ден се подтвърждава по улиците. Понякога се чудя защо е така, но дори и аз самата лесно се поддавам на чара на въпросните хубостници, а пък не съм чак толкова "добро момиче". И все пак има нещо неопределимо и интересно в бунтарите, в тези, които го раздават асоциални, в частично отхвърлените. Това в комбинация с тяхната относителна дистанцираност е като магнит за женската половина. Обектът на моето изследване също като пича със синята тениска населява виден столичен клуб. Той е от редовните  хора посещаващи въпросното място. Аз съм от същите тези хора. Приятелите му са от тези хора, приятелките ми също. Въобще няма да е далеч от истината, ако кажа че всички се познаваме вече. Малко или много. 

Та господин облечен черно в цветната тълпа, който обикновенно стои облегнат на някоя стена и наблюдава хората отстрани, е от типа, на които мога да им опиша всички физически характеристики, а дори не им знам името. Днес в малките часове на деня реших, че ще поправя този пропуск. Да не си помислите, че ходя да се запознавам с някакви хора постоянно...не е така, не съм толкова заинтересувана от присъстващите по принцип, но тук се намесва онзи момент с "лошото момче" и женското любопитство.

Резултатът е..."Не искаш да се запознаваш с мен. Изчакай малко сега ще дойда.". Такъв отговор не бях получавала. Е, господин облечен в черно и много, много лош имам да ти съобща нещо: Когато те питат за името ти, казваш името си. Когато някоя жена вече те пита, това значи че иска да се запознае с теб. И не, да те успокоя, това не води до никакви взаимоотношения след това. Но никоя жена, която е с акъла си, няма да стои и да те чака.

снимка: simplyspoken

Жестовете: Да облегнеш глава на нечие рамо за кратко

Това е мой навик, който мнозина тълкуват погрешно. Нека да поясня, че не става въпрос за рамото на непознат. Когато съм уморена , боли ме глава (често ми се случва напоследък) или съм отново двоумяща се, обичам да подпра чело в рамото на някой приятел. Когато съм щастлива направо ми иде да се сгуша във въпросните хора, но вместо това се отдавам на безцелно подскачане нагоре-надолу, защото не всеки обича да бъде пипан. А мен ме бива с ръцете ми, но за това другия път.

В последните два дни ми се случи два пъти с различни хора. Единият човек за пръв път го докосвам така като аз си знам, а другият е винаги там, когато мислите ми имат нужда от пристан.
В момента малко съжелявам, че си го позволих, защото има нещо толкова успокоително в този жест, така помиряващо и нежно. Не знам защо, но когато някой се облегне на мен, било то и за малко инстинктивно вдигам ръка, за да го погаля по бузата, заигравам се с косата му, инстинктивно променям гласа си и шепна. Много често ми се иска и останалите да реагираха по същия начин.

В последните дни съм ужасно уморена, не мога да спя като хората и всяка нощ ме заварва пред монитора. За това и пиша толкова много всъщност. Изливането на разните ми хаотични мисли помага поне за малко, то сякаш отнема от тревогите ми. А тревоги много...лични и общи.

Въздъхвам и се изправям. Не може да се уповаваш на моментната забрава. Светът върви непрестанно и няма да те чака да се наслаждаваш.

снимка: hircine

И жените са ...

... морски свинчета. Това е прозрението, до което стигнах. Във ФМИ се обясняват, че там жените са като морски свинчета - нито жена, нито програмист. В ТУ се обясняват същото. но там са нито жени, нито инженери. В УАСГ същото що се отнася до жените инженери - пак морски свинчета. И явно след като в толкова много университети жените са морски свинчета, то неминуема се стига до заключението, че навсякъде са такива. Проста дедукция. 

А лафа за мъжете, които ги бива само да чертаят? Но нека не се заяждаме.

снимка: douurouu

Да, да, да ... не, не, не... От плът и кръв-Реален Мъж? (част 4)

Ето го и момента на истината. Днес ще разгледам Реалните и Истинските (не, не са синоними) Мъже. Да кажем, че си имаме един Реален Мъж за пример. Накратко РМ. Той е от плът и кръв, наистина съществува и в по-добрия случай живеете в един град в още по-добрия ти си го харесваш и той теб също. Срещнали сте се по някакъв нормален начин, което е довело до възможността за бъдещо общуване с този индивид. И ето тук... изненадка! В действителност РМ не казва нещата, които искаш да чуеш, споделя ти други, които не искаш да знаеш, на моменти действа доста противоположно сам на себе си...о, не! Той е човек! Този шок е труден за преодоляване наистина. Аз лично имам няколко такива момента в историята си, където съм се питала: "Той сега защо ми го каза това?" След няколко такива случки мога да ви уверя, че мъжете НЕ влагат подтекст. Няма многопластово лавиране с думи и смисъл. Има яснота и директност. Това са две от добрите черти на РМ, освен фактът, че са от плът и кръв. Други добри черти са вероятността да има чифт силни ръце, които да те погушкат, усещането за спокойствие, което носи дори самото присъствие на мъжкото тяло, това да си поговориш с някой различен от теб, разменянето на целувки и секса (може и в обратен ред по желание).

Истинският мъж е друго нещо. Това е изчезваща порода, която няма общо с пиенето на бира в промишлени количества. Истинският мъж е по-силен от теб не само физически, но и прихически. Той умее да доминира и да те подчини по такъв начин, че на теб даже да ти хареса. Това е съществото, което извиква инстинктивното ръмжене на скритата в теб котка, и после не вдига учудено вежди. Той е кратък и целеустремен, не можеш да го задържиш или опитомиш, няма да се промени дори и за теб и завинаги ще остане верен. Сам на себе си. Не на другите. Истинският мъж ще те помете без да се усети, не можеш да живееш в сянката му. Има по-високи цели и ги постига. Сам е. Той не е красив, не е и грозен. Чертите му се размиват като се сетиш за него. Единственото, което ти оставя след като се разминете (те не се срещат), е неумолимото желание отново да намериш някой като него.

Пожелавам на всички жени да го срещнат...или поне да се разминат с него и да разменят по един поглед в тъмното.

снимка: *byCavalera

Като тънки струйки дим...

Понеделнишки. Ето идва работната седмица, аз отново не съм подготвена. Не ми се става от леглото, не ми се излиза. Навън времето е (липса на определеност), ами става горе-долу. Твърде облачно и сиво. 

Не времето като климатичен феномен е това, което ме вълнува днес обаче. А по -скоро че и тази седмица ще мине без следа в моя живот при това по-бързо от предната. Стоя и се чудя. Знам, че не само аз съм така. Дните ми се изплъзват измежду пръстите ми като тънки струйки дим. Даже не са и пясък, та да мога да ги задържа за кратко. Хем ги има, хем ги няма. Точно дойдат и си тръгват.

Времето лети. Не е истина колко пъти четири- пет часа са минавали тихомълком в разговори. Или в безцелно чакане...мен най-много ме уморява точно то. Най-силно ме дразни липсата на координираност у хората и тяхната мудност на моменти. Не е като да не обичам няколко особенно разсеяни хора, но и при тях това е някакси естествено и натурално.

Аз самата съм отчайващо отнесена на моменти, не ми върви организацията по принцип в последно време. Има си и причини за това. Сякаш съм се уморила да гоня времето постоянно. В този забързан начин на живот, в тази мъгла на вечен стрес имаш ли сили да различиш тях, дните си, като тънки стуйки дим? А и да можеш, заслужава ли си?

снимка: Влад Артазов

Студент(с)ки и типични случки

Наложи ми се отново да отида до Студентски град. Има нещо в този квартал, от което ме полазват тръпки по гърба. Особенно вечер, особенно сама. Особенно пролетно време с калните улички и сумрачните ъгли. Може да се дължи на факта, че аз съм централно живуща, на място с работещи (все още) улични лампи и много хора по всяко време на денонощието. Добре де. И там, в Студентки град има хора по всяко време на денонощието. Само дето са от типа, който не искам да срещам. Има и лампи...от време на време светят. 

Та по ирония на съдбата често ми се случва да се прибирам оттам посред нощите. Няма как. Около 90 процента от приятелите ми живеят някъде в този район. Понякога докато се опитвам да си хвана такси проклинам факта, че съм жена. Някакси точно това, което е принципен плюс и помага в повечето ситуации, в тази ми изневерява.

Четиредесет минути, за да си хвана такси? Подсвирквания, подмятания и накрая гнусен шофьор, който ми предлага "за една бърза" да ме хвърли до центъра? Мамка му! Но понякога мразя искренно този град и хората в него (поне тази част от тях)!

снимка: maxlake2