Седем часа, но за разлика от друг път не разлика, а синхрон.
Винаги съм смятала, че външността не е от значение, но тази неделя и си го доказах за пореден път. Този слабичък и кротък младеж успя така да завземе цялото ми внимание в сладки приказки, че въобще не усетих кога е отлетял денят и нощта се е спуснала над града. Никога не съм се чувствала добре покрай по-дребнички от мен мъже, но той беше толкова интересен, толкова различен и в същото време толкова еднакъв. Най-после да срещна още някой, който също чува тихия пищящ звук на техниката, който така ме побърква. Последната година сме били няколко пъти на едно и също място, но явно чак сега е дошъл момента да се срещнем. Отдавна не съм се чувствала толкова спокойна и комфортно в компанията на нов за мен човек. Пък и получи огромна червена точка с поканата за среща с разглеждане на изложба. Той е различен, но по моя начин. Има отличителен стил на рисуване, който ми харесва, тренирал е какво ли не (включително стрелба с лък), обича да пътува и шегите му наистина са ми смешни и не е нужно да се насилвам, за да се разсмея с глас.
Въпроса е какво правим сега? Малко са хората, които могат да ми задържат седем часа вниманието с такава лекота, но дали това е достатъчно? Толкова съм зажадняла за истинска любов, но като го няма привличането тогава какво? На няколко пъти го хванах, че ме гледа продължително, но ме беше страх да отвърна на погледа му. Умът ми бе тотално запленен, но дали сърцето ми ще го последва? Вече веднъж се подведох по това си желание за нещо истинско и не искам да се поддам отново. За сега ще разглеждам работата му и ще се опитам да не възлагам никакви очаквания, макар че коя жена някога е успяла да го направи?
И все пак седем часа, а можех и още...
