У вас... или история с продължение.

Аз съм своеобразен рекордьор по правене на глупости, което се дължи основно на много силното ми желание за подреденост и контрол, твърде загрижени, но малко властни родители и не на последно място вечното очакване, че аз ще направя правилното нещо.  

Изненада. Не става...

У вас. Няма как да е у нас, защото с прекачването на прага господин-кандидат-за една вечер ще е мъртъв. И аз след него. Не е липсата на квартира, което води до изричането на репликата: у вас. А всъщност желанието ми да не допусна въпросния по-горе до личния ми живот. Какво можеш да научиш от мястото, на което си за тези няколко часа?

Първо ловците не си оправят стаята. Няма и за какво. Нали ловът не е 100 процентово сигурно мероприятие. Шансовете да си спиш сам и тази вечер са много големи. Така че едно на нула за мързела...

Второто е малко неприятно. Вероятността на сутринта да чуеш омразната реплика: Аз си имам приятелка е...всеки път. Вариациите по темата са: Още съм влюбен в бившата, Не съм готов за връзка...т.н. На това ми иде да отвърна с : Дреме ми, направи ми чай/ кафе/ мляко с какао според наличното. или с още по-грубото: Е,и?

Третото е това как се държи с теб. В леглото, извън леглото, преди, след. Дали се изкъпа веднага или полежа още малко? Дали изобщо не отиде до банята... Чист ли е, как спи, как се буди... знаеше ли ти името на сутринта и въобще помнеше ли, че се е прибрал с теб предната вечер. Искаше ли да те изгони набързо от дома си или не му пукаше колко ще останеш. За няколко часа можеш да опознаеш един нов индивид на негов терен. Адреналин, феромони, а при малко късмет и приятно неангажиращо изживяване. Всъщност най-важното си остава срещата с нещо ново. Никога секса за една вечер не води до зашеметяващи резултати, а само до изненадващи. Къде положителни, къде отрицателни. Тук е моментът да кажа само едно: взимайте мерки. Всеки път. Винаги. По-добре да си тръгнеш и да зарежеш някой вбесен кретен, отколкото да се пренебрегнеш.

Много пъти сутрин ставаш и просто си тръгваш. Обличаш се тихомълком, събираш си нещата и се измъкваш като призрак през входната врата. Обърканият поглед го запази за себе си. Нали капанът сама го поставяш? Не му оставяй телефон, не взимай нищо негово. Не му давай повод да те търси. Това не е романтична комедия, а просто задоволяване на потребности. Тук няма място за самнтиментални словоизлияния. Той не е твой, ти не си негова. Като излизаш от входа се усмихни... това бе сделка подписана с телата ви.

Интересен факт е, че през моя живот, мъжете, които винаги са се връщали към мен и са ме искали са тези, на които в прав текст съм им казвала, че няма да ме видят повече. И съм го мислела наистина. И не. Те няма и да ме получат. Ловът продължава до края.

photo:deadeyedraven

У нас или у вас?

След дълга пауза, много свободно време и особенни периоди на тотално самосъжаление дойде момента да проведа един сложен монолог. Аз често си говоря сама на себе си, сега вече и в писмен вид.

Премисляйки многократно как да вкарам един мъж в леглото си, как да получа онaзи жадувана доза секс, която те кара да се чувстваш като нормално човешко същество, как да се озаптя после, когато дойде моралната дилема, и всичко това трябва да стане без прекалена вулгарност, ужасно предлагане и едва ли не просене на нещо нормално и необходимо за психическото ми здраве. Не знам за вас, но много често чувам определение като недоизчукана, изклатена и така нататък според интелигентността на говорещият мъж за най-лошата възможна версия на жена. 

Добре де. Склонна съм да се съглася с господата този път. По-лошо нещо няма. Самата аз в това състояние съм отврат. Но нека разнищим този въпрос. Кой е виновен и за какво? Живея в страна, където мъжете са основно два вида: запуснати, сърдити, грозни и трътлести или самозабравили се метро сексуални типове с амбиции на носна кърпичка. Имам ли избор? Реално не. Нито един от двата типа не ми допада, снижавам критериите... но не помага. Аз също искам да изпитвам визуално удоволствие, естетичната ми страна не може да възприеме част от гледките, на които я подлагам. 

Решението ми е просто. Щом тях ги мързи, аз съм длъжна да поема иниациативата. Отивам в бар. По възможност сумрачен и сравнително често посещаван от пропаднали, но симпатични типове. Търся си нещо. Лов го наречи. Аз доброволно се предлагам за жертва. И не. Не пия. Никакъв алкохол. Когато си на лов, си на лов. Не търся нещо сериозно. Не подхождам с тази идея. Никога с тази идея.

Оглеждам се разсеяно из тайфата и забелязвам любимите си вечни заподозряни. Всичките си имат имена, но аз отказвам да ги наричам с тях. Пичът със синята тениска, който по мои сметки трябва да се е оженил вече, типът, който месеци наред ме запа от противоположния край на залата, тайфата първокурсници, колегата по специалност, с който се засичаме само на това място... любимият ми барман, красивата обратна мадама през два бара. Все едно съм вкъщи. Малко ексибиционизъм, малко закачка.

Тук винаги влизат хора по погрешка. От онези, които ги гледат сбъркано на вратата. И един от тях е този, който аз искам тази вечер. Поне така си мисля.

Играта започва, аз умея да се движа, винаги съм го можела... успявам да привлека и жени и мъже. Излъчване му кажи. Мога да се отъркам неволно в неговия гръб, а после просто да го подмина. Срещата очи в очи само ще извика усмивката ми.

Аз във вихъра на танца си. Аз забравила защо излязох на лов, защото очите, които ме следят са ми достатъчни за тази вечер...

До момента, в който не попаднах в ръцете на друг ловуващ. 

Шушукания отвсякъде, за които не си давам сметка. Ръце, които ме държат здраво и нямат намерение да ме пуснат. Глас, който заглушава цялата дандания и прошепва: Аз искам жена. Ти жена ли си или момиче? У нас или у вас? 

Щтрак!

photo: ~FigoTheCat