За Коледа, празниците и удоволствието

Хората сме задвижени от желанието за прогрес. Или прогресът ни е задвижен от нашите желания. В тези празнични последни дни от годината- времето, което обикновенно прекарвам със семейството си, се замислям колко е важно за нас удоволствието. Оново носещо тотално спокойствие чувство с меките отенъци на нещо отдавна опитано, но неопознато.  Знанието, че прекрачваш границата на забраненото, за да достигнеш до възвишение на сетивата и душата си. Коледният пост завърши и е време да се отдадем на малките изкушения около нас: топъл шоколад, печеното месо на скарата, вкусно пенливо вино, перфектното усещане да се сгушиш в тялото на любимият си човек. 

Хората сме обречени на нуждата да си намираме все нови и нови удоволствия. А аз от неутолимото привличане на старите: вечеря с приятели, хубава храна, мека музика и хората, които обичам. Весели празници! 

Photo: ~lisz

Да загася ли лампите?

 Как правиш секс? На тъмно скрита в мрака от собствените си комплекси или пък предпочиташ романтиката на сумрака. Този, който гали светлината, предизвиква въображението и създава чувство на близост и изолираност от всичко. Само ти, той и кожата му. Приказка, спомен, клише. Всичко това събрано в едно е да правиш любов в сенките на свещите. 

 А сега се върни назад в спомените си. Кога последно наистина си имала шанса да създадеш собствената си сцена от романтичен филм с теб в главната роля. Прекалено рядко може би. Поне за мен е така. Обикновено можеш да избираш само между включено и изключено осветление. Жълтата светлина, която оставя голотата ти изцяло на показ или мрака криещ тялото ти от теб. Защото няма  от кого другиго да го криеш. Щом сте стигнали до леглото явно те желаят. И да той желае точно това тяло, което криеш. Той не прави секс с интелигентността ти. 

 За това аз предпочитам светлината. Нека виждам всичко - движенията, погледите, страстта, желанията. Обичам погледа му, когато разкрия плътта си. Онова "уау" надничащо зад блясъка в очите му. Искам да виждам как го карам да загуби способност да мисли за друго. Как остава само желанието. 

 Така, че
               ... да загася ли лампите ...
                                                          ... не ...
                                                                 ... искам да гледам.    
снимка: LoganX78

У вас... или история с продължение.

Аз съм своеобразен рекордьор по правене на глупости, което се дължи основно на много силното ми желание за подреденост и контрол, твърде загрижени, но малко властни родители и не на последно място вечното очакване, че аз ще направя правилното нещо.  

Изненада. Не става...

У вас. Няма как да е у нас, защото с прекачването на прага господин-кандидат-за една вечер ще е мъртъв. И аз след него. Не е липсата на квартира, което води до изричането на репликата: у вас. А всъщност желанието ми да не допусна въпросния по-горе до личния ми живот. Какво можеш да научиш от мястото, на което си за тези няколко часа?

Първо ловците не си оправят стаята. Няма и за какво. Нали ловът не е 100 процентово сигурно мероприятие. Шансовете да си спиш сам и тази вечер са много големи. Така че едно на нула за мързела...

Второто е малко неприятно. Вероятността на сутринта да чуеш омразната реплика: Аз си имам приятелка е...всеки път. Вариациите по темата са: Още съм влюбен в бившата, Не съм готов за връзка...т.н. На това ми иде да отвърна с : Дреме ми, направи ми чай/ кафе/ мляко с какао според наличното. или с още по-грубото: Е,и?

Третото е това как се държи с теб. В леглото, извън леглото, преди, след. Дали се изкъпа веднага или полежа още малко? Дали изобщо не отиде до банята... Чист ли е, как спи, как се буди... знаеше ли ти името на сутринта и въобще помнеше ли, че се е прибрал с теб предната вечер. Искаше ли да те изгони набързо от дома си или не му пукаше колко ще останеш. За няколко часа можеш да опознаеш един нов индивид на негов терен. Адреналин, феромони, а при малко късмет и приятно неангажиращо изживяване. Всъщност най-важното си остава срещата с нещо ново. Никога секса за една вечер не води до зашеметяващи резултати, а само до изненадващи. Къде положителни, къде отрицателни. Тук е моментът да кажа само едно: взимайте мерки. Всеки път. Винаги. По-добре да си тръгнеш и да зарежеш някой вбесен кретен, отколкото да се пренебрегнеш.

Много пъти сутрин ставаш и просто си тръгваш. Обличаш се тихомълком, събираш си нещата и се измъкваш като призрак през входната врата. Обърканият поглед го запази за себе си. Нали капанът сама го поставяш? Не му оставяй телефон, не взимай нищо негово. Не му давай повод да те търси. Това не е романтична комедия, а просто задоволяване на потребности. Тук няма място за самнтиментални словоизлияния. Той не е твой, ти не си негова. Като излизаш от входа се усмихни... това бе сделка подписана с телата ви.

Интересен факт е, че през моя живот, мъжете, които винаги са се връщали към мен и са ме искали са тези, на които в прав текст съм им казвала, че няма да ме видят повече. И съм го мислела наистина. И не. Те няма и да ме получат. Ловът продължава до края.

photo:deadeyedraven

У нас или у вас?

След дълга пауза, много свободно време и особенни периоди на тотално самосъжаление дойде момента да проведа един сложен монолог. Аз често си говоря сама на себе си, сега вече и в писмен вид.

Премисляйки многократно как да вкарам един мъж в леглото си, как да получа онaзи жадувана доза секс, която те кара да се чувстваш като нормално човешко същество, как да се озаптя после, когато дойде моралната дилема, и всичко това трябва да стане без прекалена вулгарност, ужасно предлагане и едва ли не просене на нещо нормално и необходимо за психическото ми здраве. Не знам за вас, но много често чувам определение като недоизчукана, изклатена и така нататък според интелигентността на говорещият мъж за най-лошата възможна версия на жена. 

Добре де. Склонна съм да се съглася с господата този път. По-лошо нещо няма. Самата аз в това състояние съм отврат. Но нека разнищим този въпрос. Кой е виновен и за какво? Живея в страна, където мъжете са основно два вида: запуснати, сърдити, грозни и трътлести или самозабравили се метро сексуални типове с амбиции на носна кърпичка. Имам ли избор? Реално не. Нито един от двата типа не ми допада, снижавам критериите... но не помага. Аз също искам да изпитвам визуално удоволствие, естетичната ми страна не може да възприеме част от гледките, на които я подлагам. 

Решението ми е просто. Щом тях ги мързи, аз съм длъжна да поема иниациативата. Отивам в бар. По възможност сумрачен и сравнително често посещаван от пропаднали, но симпатични типове. Търся си нещо. Лов го наречи. Аз доброволно се предлагам за жертва. И не. Не пия. Никакъв алкохол. Когато си на лов, си на лов. Не търся нещо сериозно. Не подхождам с тази идея. Никога с тази идея.

Оглеждам се разсеяно из тайфата и забелязвам любимите си вечни заподозряни. Всичките си имат имена, но аз отказвам да ги наричам с тях. Пичът със синята тениска, който по мои сметки трябва да се е оженил вече, типът, който месеци наред ме запа от противоположния край на залата, тайфата първокурсници, колегата по специалност, с който се засичаме само на това място... любимият ми барман, красивата обратна мадама през два бара. Все едно съм вкъщи. Малко ексибиционизъм, малко закачка.

Тук винаги влизат хора по погрешка. От онези, които ги гледат сбъркано на вратата. И един от тях е този, който аз искам тази вечер. Поне така си мисля.

Играта започва, аз умея да се движа, винаги съм го можела... успявам да привлека и жени и мъже. Излъчване му кажи. Мога да се отъркам неволно в неговия гръб, а после просто да го подмина. Срещата очи в очи само ще извика усмивката ми.

Аз във вихъра на танца си. Аз забравила защо излязох на лов, защото очите, които ме следят са ми достатъчни за тази вечер...

До момента, в който не попаднах в ръцете на друг ловуващ. 

Шушукания отвсякъде, за които не си давам сметка. Ръце, които ме държат здраво и нямат намерение да ме пуснат. Глас, който заглушава цялата дандания и прошепва: Аз искам жена. Ти жена ли си или момиче? У нас или у вас? 

Щтрак!

photo: ~FigoTheCat

Voulez-vous coucher avec moi?

 И така сега ще се спра на един доста прозаичен въпрос. Как да вкараме мъж в леглото си? 

 Общоприетото мнение е, че мъжете мислят, искат и целят само секс. От друга страна опита показва, че на мъжете им дай само да говорят за секс. На думи те са най добрите любовници на света и само да имат възможност още тук и сега ще те обладаят, както никой друг не би го направил. За съжаление това са само думи. Колкото и пъти да са ти казвали колко те желаят, в момента, в който им поискаш час и място или им дадеш зелена светлина и всичко пропада. Оказва се, че имат важна делова среща утре, много са уморени, имат съквартиранти, леглото им е тясно, болни са или ти си "прекалено добра" за тях. Невероятно, но факт, мъжете предпочитат да им откажеш, отколкото да преспят с някоя готина мадама. Отказа е толкова по-удобен. Не трябва да се доказват и достойнството им е запазено. "Виж ме аз какъв съм мъж, но мацката не се нави."

 Все пак не е невъзможно да се постигне докарването на симпатичния индивид в леглото ти. Първо в никакъв случай не трябва да му го кажеш в прав текст - това е по-лошо и от твърд отказ. Тогава не само, че няма да дойде, но и ще загубиш шанса за каквито и да било бъдещи възможности. Пък и нека си го кажем направо - дори жените имаме нужда понякога от неангажиращ секс, без обвързване или каквито и да е очаквания в последствие. Ти си го харесала сега и го искаш сега, после може въобще да не искаш да го видиш.  За това всичко е в момента. Трябва да направиш недвусмислен и твърд намек за желанията и намеренията си спрямо него. И повтарям - намек, не да си кажеш всичко направо. Той трябва да си мисли, че те е прелъстил, очаровал и завоювал. Всичко е въпрос на баланс даваш малко после леко се отдръпваш после пак малко настъпваш. Жертвата трябва да се почувства ловец. Дори за този метод не съм сигурна, че действа или просто попадам винаги на мухльовци.

снимка: FrauBelaFrainRod

Отдалечавам се

Отдалечавам се. Сама от себе си. От семейството си, от приятелите си, от скъпите за мен хора. Започна като доброволен акт на себеосъзнаване, решение взето с цел да получа повече свобода на действие, да стигна до важни филосовски изводи, да отговоря сама на въпросите си... само дето отговорите започват да не ми допадат.

Но ето ме тук. Сама и далеч от родината. Далеч от брат ми. Далеч от онзи, който държи сърцето ми в ръцете си и сякаш всеки миг ще го остави да падне и да се счупи на пода. Не ми е по-добре, но не ми е и по-зле. Някакси индиферентно.

Какво правим, когато усещаме как парченце от душата ни загива? Има ли начин да съживиш емоцията си и да си осигуриш вяра в нещо невъзможно? Когато мирисът на любимия ти мъж започне да изчезва от теб, от вещите ти, от дрехите ти, разбираш, че както винаги разстоянието има значение. Започваш да се чувстваш като натрапник в личното му пространство, защото искаш всяка вечер да се чуеш с него, а отговорите стават все по-унили, по-кратки, по-отнесени. В един момент вече дори едно "обичам те" звучи фалшиво. Това може да не стане изведнъж, но винаги се появява съмнението. Вярваш ли на собствените си обещания? А на неговите? Как да си с някого от хиляди километри разстояние? Би ли отишла при него? А той би ли дошъл?

Оглеждам се. Не съм много вървежна тук, но и не искам. Искам си него. Толкова много, че настръхвам като го чуя по телефона. Правя всичко да съм красива, такава каквато той иска. Макар че няма да е и тази вечер, когато ще ме докосне. Казвам си, че все пак съм неговото момиче. А той понякога е толкова мил, че се учудвам как може да съществува такъв мъж на тази Земя, при това българин.

Мъчно ми е. Много. Така както само на една жена може да и бъде тъжно за нещо така ефимерно като любовта.

Не показвайте колко много обичате... оставете малко и за себе си. Накрая, когато в леглото сте сами.

My bed is frozen
Frozen I am alone
Alone in the cold
Cold in the dark
Dark in my soul
Soulmate I miss you
You always bring a smile
Smile that make my bed warmer
Warmer thoughts
Thoughts of you
You only could make my icy bed
Bed of flowers with the rays from your heart

photo and poem: *tattoodanieldavid

"Хвани си батко да ти е сладко" ... или пък

     Мислех си, че не трябва да си изграждам стереотипи особено във взаимоотношенията мъж-жена, но този случай е толкова показателен, че не можах да се въздържа. В случая е по-скоро мъж - хлапачка. Наскоро имах възможността да наблюдавам нещо много интересно за мен и някак тривиално в същността си.

 Никога не съм била този тертип момиче и когато се натъкнах на такова ми беше много интересно да го наблюдавам. Тя тинейджърка, гимназистка на не повече от 17-18. Безспорно очарователна, пленява мъжкото внимание и го знае. Леко детска, леко несериозна, съвсем неусетно флиртуваща. Всички нейни връстници - запленени. Самата тя се радва на това внимание и го използва. Къде осъзнато, къде не. Всички отиват където тя иска и правят каквото на нея й харесва. Запленява някой, постига това, което иска и вече се държи все едно са само бегли познати. Никак не го харесвам аз това отношение и после защо жените били лоши.

 А сега да се спра на мъжа. Как ли трябва да е този мъж, който е успял да я задържи. Без съмнение някой вече опитен и знаещ правилата на играта. И ето тя се появява с един към 30 годишен господин. Добро тяло, баровско излъчване, но от километри му личи, че въобще не се котира между по - зрелите жени. Вече е на 30, а не вдъхва усещане за стабилност, бързия оглед показва, че не и особено богат. Съмнявам се някоя госпожица с повече опит да му обърне много внимание особено жена над 25, каквато принципно отива на някой на 30. Господинът вече не се котира толкова добре, както като преди едва 3-4 години и разбира се прави най - логичното нещо: хваща си някоя хубавичка хлапачка, която да го гледа в очите и да смята, че той е най - великия.

 Много ми е интересно докога господинът ще се кичи с еуфоричния си ореол в очите на гимназистката и дали някога тя ще успее да го види по начина, който го видях аз. Самото ми наблюдение го извърших само за два дни и не знам дали направените изводи са верни, но някак си стереотипът в цялата ситуация прекалено много се набиваше на очи.

снимка: Kiciul

Лабиринтът на Пан

Очаквай неочакваното... винаги много съм се смяла на тази реплика. Но ето, че животът с неговото особенно силно чувство за ирония, наистина ме изненада този път. Какво правим, когато игрите, които обичаме да играем, излязат извън контрол? Къде се озоваваме, щом властта се окаже в ръцете на някой друг и той има пълното намерение да я използва до край? Защо сладката агония да си зависим на някого е наркотик, на който и силният не може да откаже?

Не съм имала очаквания, иска ми се да мога да ги формулирам, бих била щастлива, ако поне един път съм напълно наясно накъде отивам. Влак без посока и цел с егоцентричен машинист, на когото релсите вече са му тясни. Това съм аз.

Усещам се по наклонената плоскост на емоциите, които бушуват под спокойната повърхност, и ми се иска в тези особенно хладни и дъждовни дни да постоя както преди над чашата чай и да помисля над ставащото. Цинизмът ми се изчерпва малко по малко и оголва душата ми. Някои го наричат страх от обвързване. Аз казвам, че съм обвързана, но не и завързана. Ако стоя кротко, то е по мое желание. Вярността ми не може да се измери в погледи. Докосванията не са гаранция. Дъхът по врата ти може да е измамен...и последното, което ще получиш от мен. Може никога да не ти го кажа, но да си целият свят за мен. Думите ни оплитат. Телата ни ни предават. Жестовете издават.

Какво правим, когато усетим, че краката ни омекват, щом очите ни се срещат? 

Създаваме си трайни илюзии...които всеки път се разпадат. Безусловно. Безкомпромисно. Безследно.

снимка: ~creatyves

Откачам, закачам те ...

 И ето дойде един от онези моменти за пореден път. Отново откачих по онзи палаво провокативен начин. Ходя по улиците и около мен се разхождат навсякъде само широки гърбове, здрави ръце и коремни плочки. Ужасно е. Флиртува ми се, закача ми се, правят ми се глупости. А довечера излизам въпреки изпита утре. Опитах се да го избегна, но няма начин, обстоятелствата са се наговорили против мен. Очичките ми шарят наоколо и скачат от един апетитен субект на друг. За по сигурно ще си взема живата съвест с мен, пък дано ме опази. Но като я знам каква е по-скоро ще каже "хайде давай, какво толкова?". 

 Познавам се. Знам го това усещане и последствията от него. Появи ли се и почват да стават разни неща - приятни, но не и за разказване. Това чувство ме променя цялата. Трудно биха ме познали. Погледа ми - очи на пантера, жестовете - грациозни като газела, гласът - кадифено галещ. Аз ще седя като сочен плод приканващ да го откъснеш и приближиш ли се ще е късно. Вече ще си в паднал в примката на обаянието ми. Гласът ми ще те омагьоса с онзи тембър, който кара нещо вътре в теб да се събуди и да иска още. Движенията на устните ми ще хипнотизират погледа ти. Леките докосвания ще носят тръпки на наслада по кожата ти. А ако нямаш смелост да се приближиш, аз ще танцувам така, че да стана въплъщение на желанията ти. Всяко мое движение, всяка извивка ще пленява погледа ти. Цяла вечер ще гледаш само мен и ще съжаляваш, че не си се престрашил...

снимка: rozowa-orbitka

За най-големият клюкар, който познавам

Това е пост за един от най-големите клюкари, които съществуват на този свят. Пиша я с удивление и всеки път се очудвам какво можеш да научиш за хората от него. И как. И защо. 

Светът е взаимообвързан и всичко е омесено като в дълбока купа спагети. А в малък град като София, хората с общи интереси се намират какато краставите магарета. Където съм аз, там си и ти. Който познавам аз, познаваш и ти. Понякога повече, понякога по-малко. Но винаги достатъчно.

Какъвто и въпрос да имаш, той знае отговора. Имаш нужда от компания за самотните си нощи-тя също е там. Не искаш нищо сериозно, просто да плакнеш очи? Няма страшно и за това сме се погрижили...

Как знаеш коя е последната изгора на далечния си 10-ти братовчед, който не познаваш лично, но пък какво от това?

Защо са всички будни? А защо спят точно, когато ти се иска да си приказваш с някого?

Как разбираш, че една от приятелките ти е починала? И от какво? И защо?

Как научаваш за сватбата на пича, който си си харесала и, който е бил небрежно зает до този момент? И който всъщност не познаваш? Поне не в класическия смисъл на думата...

Как те зарязват? А как ти казват, че те обичат?

От къде знаеш какво и къде ще правят всичките ти приятели в близките два месеца?

Защо си научил пикантни подробности за поредното парти без да си бил там? И коментирането е на една стъпка: Enter...

Къде можеш да псуваш на всеослушание и това да бъде възприето като положителен акт?

Как си наясно с кого ходи бившата/бившият, че даже имаш пълен достъп до снимките му, информацията му и познатите му? Общите познати не са изключение. 

Защо при една по-предизвикателна профилна снимка всеки ще те добави без да пита? А и да пита пак е без полза. Репликата: Срещнахме се в един клуб е общовалидното извинение.

Кой, кого, какво...и по-интересното е, че ти е любопитно да слушаш всеки път.

снимка: Marciedip

Хубавите мъже са два вида: заети и ... обратни

Отивам на парти. Чакам го от около месец това точно определено събитие. Ще се събираме с приятели в едно от най-яките места, което знам в България. Частен дом. Само за най-близки хора на живущите там. Всички се познаваме, няма как. Все пак сме една компания, малко или много. 

Обикновенно стоя в някой ъгъл и се наслаждавам на чаша хубав коктейл докато изучавам последните попълнения в прекрасната библиотека на собственика. Така сторих и този път и докато се въргалях по перфектния дъбов паркет установих, че срещу мен има двама мъже. Не какви да е мъже. Бяха пичове. Направиха ми добро впечатление още в началото, заради фактът, че с тях стана приятен, смислен и небрежен разговор. Те стояха твърде близо един до друг. Загледах ги без особен срам. В този момент отбелязах как единия връзва кеца на другия и пръстите им се докоснаха. 

Хммм- прозвуча нотката на съмнението в мен. Ясна била тя работата. Тия двамцата всъщност са двойка! Не се очудих твърде много. Някак нещо дълбоко в мен знаеше така или иначе.Бяха твърде симпатични и привлекателни, за да са сами, а държанието им бе на хора, които умеят да се забавляват. Ако има нещо, за което съм твърдо убедена относно гейовете (или хомосексуалните за по-придирчивите), е това, че умеят да се забавляват отлично и не ги е срам да го правят. А това е положителна черта, нали?

Напред и нагоре момчета! Очевидно някои мъже са по-успешни жени в днешно време, а на мен ми остава само да се усмихвам над сутрешната ми чаша чай...

снимка: macenphotos

Докосване

Колко пъти вече те сънувам.
Сънувам ръцете ти, прегръдките ти, допира ти.
Заспивам и съня ми донася така бленуването докосване.
Дъха ти по кожата ми.
Топлината на тялото ти.
Сънувам ласките ти.
А има толкова време, докато тези сънища станат реалност.
Съмнения ме раздират.
Крия те вътре в мен.
Искам да повярвам в съня, бляна, приказката.
Страх ме е. 
Искам те.
Чакам те.

снимка: LonelyPeriot

Да, да, да ... не, не, не ... Крадците и мъжете куртизантки (част 6)

 Трудна публикация. Болезнена тема, мисъл и усещане. 

Това е статия за мъжете, които се възползват от теб, които крадат  от теб време, емоция, самоуважение, себеусещане, ценности (материални и духовни). Пиша за мъжете куртизанки в живота ни. Тези, за чиято привързаност и ласки си плащаме. Държанките, които не дават нищо безплатно. 

 В днешният свят ролите се обърнаха. Жените се еманципираха, мъжете започнаха да чакат на готово всичко. Те искат подаръци и обгрижване. Ласките им са платени и пресметнати. Щом си им удобна всичко е наред. Ще са с теб, докато не намерят нещо по-добро, по-изгодно. Тези мъже те ограбват бавно и постепенно. Ти им даваш всичко доброволно - пари, щастие, нерви ... всичко. В замяна получаваш все по намаляващи дози нежност и ласки. Те са като наркотик. В началото ти дават много и безплатно, за да станеш зависима. После твоят дилър ти намалява дозите и вдига цената, но ти нямаш сили да се откажеш. Нямаш и желание. Той е там. Има това, което искаш. Можеш ли да не платиш нужната цена? Ако не я платиш рискуваш да преминеш в абстиненция. Попадаш в кошмара. Изолирана и отритната. Коя жена може да понесе това? 

 Тези са мислите блуждаещи в главата ти. Не ги слушай! Ти заслужаваш повече. Там има някой, който да те оцени. Има някой, който да има желанието да те открива постепенно и напълно. Пласт по пласт да разкрива същността ти и да изпитва удоволствие от това. Единствената му отплата да е, че сте заедно. Светът ще е прекрасен, само защото сте заедно. Няма да има въпроси за даване и взимане, за печалби и загуби. Една куртизанка не може да се влюби и това е най-голямото й наказание. Остави твоята в миналото. 

снимка: lowtekphotography

Като на кино

 Седя си аз вкъщи, ям си пуканките, чета какво ми пишат приятели и приятелки по скайп е се чувствам като на кино. То не са заплетени n-ъгълници, лесбийки, хетеро, виртуални, реaлни истории направо свят да ти се завие. Пък с мен нищо интересно не се случва последната седмица. Имах желание да забравя за всичко и да направя нещо необмислено. Е, не ми се получи. За сега ще се вживявам в ролята на гласа зад кадър, разказвача, който знае верните отговори и ги казва, но героите не могат да го чуят. Поне филма е интересен. Има много, различни и оплетени сюжетни линии. Остава да стигнем и до момента на щастливия край.

 Ето вчера гледах скандал между двама младоци. Тя на видима възраст 14-15, той отракан батко на към 17. Нямаше как да не отбележа за пореден път парадоксалният факт, че той е около 2 метра, а тя му стига до лакътя. Вече съм се отказала да търся разумно обяснение на факта. Толкова ми бяха смешни и исках да отида да им кажа, че са още млади и живота е пред тях и по добре да се обичат, пък ако не им изнася по-добре да се разделят и всеки по пътя си. Няма смисъл от свади, скандали и обиди, особено на публични места. Още по смешно ми стана, когато тя се обади на някой, за да се оплаче седейки 2 пейки в страни и после му даде телефона. Може би наистина е имала право и аз не трябва да съдя така отстрани без да знам нищо. Все пак точно сега се чувствам като някоя зряла жена, преживяла много и даваща съвети на този, който ги поиска. Истината обаче е, че аз съм смотана и нищо не разбирам, прекалено много мисля и анализирам и нямам нормален личен живот.
снимка:  butterflyscream

Да, да, да ... не, не, не... Голямото Разочарование (част 5)

Добър Ден, Дами и Господа!

Днес смятам да споделя превратния момент в отношенията мъж-жена. Наричам го Голямото Разочарование. Сега е редно да си призная, че и аз си имам едно такова скелетче в гардероба и гледам много-много да не го вадя от там. Но съм забелязала, че всеки човек стига до тази среща и на всеки се налага да се сглобява след това. Дали е излизане и шляене по магазините или  пиене на бира и мачове, лекуването на това състояние обикновенно е процес от няколко дни до 4-5 месеца.

Та как протече моята версия. Аз на 20, а той господин Перфектен. Той е висок, добре сложен, има собствено жилище и добре платена работа, която обожава, спортува, обича качественото кино и театър, твърди, че е сериозен. Вярвам му. Погледът му е отнесен нанякъде. Това някъде не съм аз. Не пуши и не пие. Здрав е за трима. Когато ме прегърне, изчезвам. Създава сигурност. Предлага подходящо количество романтика, знае как да ме глези и ми обръща внимание наистина. Точен слушател, интересен събеседник и заразителен смях. Аз си мисля, че такива хора не съществуват. В последствие се оказах напълно права. 

Всичко беше прекрасно до един момент, когато всъщност и двамата си позволихме да извадим части от "истинските" си личности. Аз постоянно по концерти и партита, все навън, размъкната и несериозна, артистична натура, за която е по-важно да кибичи на някоя пейка с приятели, от колкото да виси по ресторанти...и той винаги костюмиран и строг, никога свободен, тотално незаинтересуван от хората и абсолютно посветен на работата си. Някой ще каже, че сама съм си виновна. Повечето ми познати твърдяха, че си отиваме. Не бяха прави... 

Ако има някакъв извод от голямото ми разочарование, то това е, че не винаги обществено възприетия модел на щастието работи за отделния индивид. Между другото аз също го разочаровах, което доказва, че щом има емоция, нещата не преминават цивилизовано. Никога. По никакъв начин.

снимка: DarkAlaria69

Облечен в черно и много,много лош...

Първо да честитя 1 Май на всички трудещи се хора, на тези, които ги мързи да стават за работа и предпочитат да се излежават до късно, на тези, за които работата им е начин на живот! 

А сега по темата, която този път засяга лошите момчета. Както всички знаем добрите момичета много си падат по лоши момчета. Зависимост, която всеки ден се подтвърждава по улиците. Понякога се чудя защо е така, но дори и аз самата лесно се поддавам на чара на въпросните хубостници, а пък не съм чак толкова "добро момиче". И все пак има нещо неопределимо и интересно в бунтарите, в тези, които го раздават асоциални, в частично отхвърлените. Това в комбинация с тяхната относителна дистанцираност е като магнит за женската половина. Обектът на моето изследване също като пича със синята тениска населява виден столичен клуб. Той е от редовните  хора посещаващи въпросното място. Аз съм от същите тези хора. Приятелите му са от тези хора, приятелките ми също. Въобще няма да е далеч от истината, ако кажа че всички се познаваме вече. Малко или много. 

Та господин облечен черно в цветната тълпа, който обикновенно стои облегнат на някоя стена и наблюдава хората отстрани, е от типа, на които мога да им опиша всички физически характеристики, а дори не им знам името. Днес в малките часове на деня реших, че ще поправя този пропуск. Да не си помислите, че ходя да се запознавам с някакви хора постоянно...не е така, не съм толкова заинтересувана от присъстващите по принцип, но тук се намесва онзи момент с "лошото момче" и женското любопитство.

Резултатът е..."Не искаш да се запознаваш с мен. Изчакай малко сега ще дойда.". Такъв отговор не бях получавала. Е, господин облечен в черно и много, много лош имам да ти съобща нещо: Когато те питат за името ти, казваш името си. Когато някоя жена вече те пита, това значи че иска да се запознае с теб. И не, да те успокоя, това не води до никакви взаимоотношения след това. Но никоя жена, която е с акъла си, няма да стои и да те чака.

снимка: simplyspoken

Жестовете: Да облегнеш глава на нечие рамо за кратко

Това е мой навик, който мнозина тълкуват погрешно. Нека да поясня, че не става въпрос за рамото на непознат. Когато съм уморена , боли ме глава (често ми се случва напоследък) или съм отново двоумяща се, обичам да подпра чело в рамото на някой приятел. Когато съм щастлива направо ми иде да се сгуша във въпросните хора, но вместо това се отдавам на безцелно подскачане нагоре-надолу, защото не всеки обича да бъде пипан. А мен ме бива с ръцете ми, но за това другия път.

В последните два дни ми се случи два пъти с различни хора. Единият човек за пръв път го докосвам така като аз си знам, а другият е винаги там, когато мислите ми имат нужда от пристан.
В момента малко съжелявам, че си го позволих, защото има нещо толкова успокоително в този жест, така помиряващо и нежно. Не знам защо, но когато някой се облегне на мен, било то и за малко инстинктивно вдигам ръка, за да го погаля по бузата, заигравам се с косата му, инстинктивно променям гласа си и шепна. Много често ми се иска и останалите да реагираха по същия начин.

В последните дни съм ужасно уморена, не мога да спя като хората и всяка нощ ме заварва пред монитора. За това и пиша толкова много всъщност. Изливането на разните ми хаотични мисли помага поне за малко, то сякаш отнема от тревогите ми. А тревоги много...лични и общи.

Въздъхвам и се изправям. Не може да се уповаваш на моментната забрава. Светът върви непрестанно и няма да те чака да се наслаждаваш.

снимка: hircine

И жените са ...

... морски свинчета. Това е прозрението, до което стигнах. Във ФМИ се обясняват, че там жените са като морски свинчета - нито жена, нито програмист. В ТУ се обясняват същото. но там са нито жени, нито инженери. В УАСГ същото що се отнася до жените инженери - пак морски свинчета. И явно след като в толкова много университети жените са морски свинчета, то неминуема се стига до заключението, че навсякъде са такива. Проста дедукция. 

А лафа за мъжете, които ги бива само да чертаят? Но нека не се заяждаме.

снимка: douurouu

Да, да, да ... не, не, не... От плът и кръв-Реален Мъж? (част 4)

Ето го и момента на истината. Днес ще разгледам Реалните и Истинските (не, не са синоними) Мъже. Да кажем, че си имаме един Реален Мъж за пример. Накратко РМ. Той е от плът и кръв, наистина съществува и в по-добрия случай живеете в един град в още по-добрия ти си го харесваш и той теб също. Срещнали сте се по някакъв нормален начин, което е довело до възможността за бъдещо общуване с този индивид. И ето тук... изненадка! В действителност РМ не казва нещата, които искаш да чуеш, споделя ти други, които не искаш да знаеш, на моменти действа доста противоположно сам на себе си...о, не! Той е човек! Този шок е труден за преодоляване наистина. Аз лично имам няколко такива момента в историята си, където съм се питала: "Той сега защо ми го каза това?" След няколко такива случки мога да ви уверя, че мъжете НЕ влагат подтекст. Няма многопластово лавиране с думи и смисъл. Има яснота и директност. Това са две от добрите черти на РМ, освен фактът, че са от плът и кръв. Други добри черти са вероятността да има чифт силни ръце, които да те погушкат, усещането за спокойствие, което носи дори самото присъствие на мъжкото тяло, това да си поговориш с някой различен от теб, разменянето на целувки и секса (може и в обратен ред по желание).

Истинският мъж е друго нещо. Това е изчезваща порода, която няма общо с пиенето на бира в промишлени количества. Истинският мъж е по-силен от теб не само физически, но и прихически. Той умее да доминира и да те подчини по такъв начин, че на теб даже да ти хареса. Това е съществото, което извиква инстинктивното ръмжене на скритата в теб котка, и после не вдига учудено вежди. Той е кратък и целеустремен, не можеш да го задържиш или опитомиш, няма да се промени дори и за теб и завинаги ще остане верен. Сам на себе си. Не на другите. Истинският мъж ще те помете без да се усети, не можеш да живееш в сянката му. Има по-високи цели и ги постига. Сам е. Той не е красив, не е и грозен. Чертите му се размиват като се сетиш за него. Единственото, което ти оставя след като се разминете (те не се срещат), е неумолимото желание отново да намериш някой като него.

Пожелавам на всички жени да го срещнат...или поне да се разминат с него и да разменят по един поглед в тъмното.

снимка: *byCavalera

Като тънки струйки дим...

Понеделнишки. Ето идва работната седмица, аз отново не съм подготвена. Не ми се става от леглото, не ми се излиза. Навън времето е (липса на определеност), ами става горе-долу. Твърде облачно и сиво. 

Не времето като климатичен феномен е това, което ме вълнува днес обаче. А по -скоро че и тази седмица ще мине без следа в моя живот при това по-бързо от предната. Стоя и се чудя. Знам, че не само аз съм така. Дните ми се изплъзват измежду пръстите ми като тънки струйки дим. Даже не са и пясък, та да мога да ги задържа за кратко. Хем ги има, хем ги няма. Точно дойдат и си тръгват.

Времето лети. Не е истина колко пъти четири- пет часа са минавали тихомълком в разговори. Или в безцелно чакане...мен най-много ме уморява точно то. Най-силно ме дразни липсата на координираност у хората и тяхната мудност на моменти. Не е като да не обичам няколко особенно разсеяни хора, но и при тях това е някакси естествено и натурално.

Аз самата съм отчайващо отнесена на моменти, не ми върви организацията по принцип в последно време. Има си и причини за това. Сякаш съм се уморила да гоня времето постоянно. В този забързан начин на живот, в тази мъгла на вечен стрес имаш ли сили да различиш тях, дните си, като тънки стуйки дим? А и да можеш, заслужава ли си?

снимка: Влад Артазов

Студент(с)ки и типични случки

Наложи ми се отново да отида до Студентски град. Има нещо в този квартал, от което ме полазват тръпки по гърба. Особенно вечер, особенно сама. Особенно пролетно време с калните улички и сумрачните ъгли. Може да се дължи на факта, че аз съм централно живуща, на място с работещи (все още) улични лампи и много хора по всяко време на денонощието. Добре де. И там, в Студентки град има хора по всяко време на денонощието. Само дето са от типа, който не искам да срещам. Има и лампи...от време на време светят. 

Та по ирония на съдбата често ми се случва да се прибирам оттам посред нощите. Няма как. Около 90 процента от приятелите ми живеят някъде в този район. Понякога докато се опитвам да си хвана такси проклинам факта, че съм жена. Някакси точно това, което е принципен плюс и помага в повечето ситуации, в тази ми изневерява.

Четиредесет минути, за да си хвана такси? Подсвирквания, подмятания и накрая гнусен шофьор, който ми предлага "за една бърза" да ме хвърли до центъра? Мамка му! Но понякога мразя искренно този град и хората в него (поне тази част от тях)!

снимка: maxlake2

Да, да, да ... не,не,не ... (част 3) или Виртуалните мъже

 Във века на новите начини за комуникация и Интернет се появи и нов феномен в междуполовите, а понякога и еднополовите отношения . Да го кажа по-просто - пръкна се това нещо виртуална любов. Сега комуникацията през Интернет е толкова лесна и достъпна за всички. Толкова по-лесно е там да намериш, някой който да те разбере или някой с който да се позабавляваш. Сред морето от профили и хора в Интернет можеш да намериш и точно това което търсиш.

 До тук прекрасно можеш да намериш мъжа на мечтите си без даже да си прекрачила прага на дома. Принцът е тук. Можете да говорите с часове, да се смеете и да си споделяте. Но, винаги има едно "но", така неусетно влизаш в една клопка, толкова удобна и приятна, че не искаш да я напуснеш. Изведнъж ти започваш да изпитваш чувства към този субект, към този виртуален мъж. А той наистина си остава само виртуален. Чатенето никога не представя човека отсреща в пълния му вариант и ти започваш да допълваш картинката сама. Слагаш точните мимики и жестове в образа зад екрана, такива каквито на теб ти харесват. Ти знаеш, че не можеш да го имаш напълно, но за няколкото часа, в които си пишете, той е някак си твой. Разбира се нещата може да се задълбочат, може да си пращате снимки, да си говорите по микрофон или даже да се гледате с камерите си, ако имате такива. Личният ти капан става все по-удобен. В един момент ти спираш да излизаш, да търсиш, защото знаеш, че той тази вечер ще е на линия и ще ти даде разбирането и топлотата, от които се нуждаеш.

 Не ме разбирайте погрешно, аз лично много пъти съм се хващала в тази клопка, въпреки че идеално я осъзнавам като такава. Тя е прекалено уютна и удобна, твърде привлекателна. В края на един изтощителен ден е къде къде по-приятно да се отпуснеш вкъщи пред компютъра с любимата ти музика и мили думи , които те заливат от екрана. Защо да излизаш и да хабиш още енергия и пари, за да потърсиш евентуално запознанство в реалния живот, което никой не ти гарантира.

 Всичко е чудесно, но в един момент трябва да превърнеш виртуалния си мъж в реален. Обади му се и излезте на кафе, осъществете среща. Не изпадай в ситуацията да живееш един виртуален живот, а в истинския  да се превърнеш в сянка. Събуди се от този сън омаен или го превърни в реалност. Думите са прекрасно нещо, снимките също, но човек се нуждае и от допир. Чисто физическото присъствие на твоята половинка е задължително иначе сама ще се превърнеш просто в един дигитален образ.

 За реалните мъже в живота ни следващия път ...

снимка: ~Shadowtuga

Да, да, да ... не,не,не ... (част 2) или За принца на белия кон

 Дойде време и за втора част от поредицата "Да, да, да ... не, не, не ...". Сега ще се спра на принца на белия кон. Дълго време се заблуждавах, че аз съм преживяла този момент, но уви оказа се, че се лъжа. Как го установх ли - разбира се пак по време на приятен разговор над чаша чай, докато обяснявах на една приятелка какъв мъж й трябва. В един прекрасен момент се оказа, че аз й описвам моя идеал, моя "принц". Образът беше чудесен, идеален и разбира се несъществуващ. Колкото и да си мислех, че съм станала вече по-прагматична по въпроса и след няколкото трансформации на мои принцове в жаби, явно все още там вътре нещо тлее. Онова гласче все още се обажда, че може би ще срещна "идеалният". Разбира се синдрома "чуждата трева винаги е по-зелена" си е налице също. Както се казва всички свестни мъже са заети. Последното не го вярвам или поне погледнато логично аз трябва да заема някой от свестните, за да може друг да го казва за моя мъж.

 А сега нека да обърна внимание на това какво точно представлява самият синдром. Още от малки всички момиченца са заливани с приказки за принцове и принцеси. Как красивата прицеса е изпаднала в беда и идва принца на белия кон в лъскава броня да я спаси. Той е висок, мъжествен, красив, смел, безстрашен (странното е, че никъде не се споменава умен, но както и да е) и решава всичките й проблеми с един замах на меча или със заветната целувка. И разбира се следва и "те заживяха щастливо". Момиченцето пораства и става тийнейджърка. Вече подозира, че нещата не са толкова приказни, но се явяват романтичните филми, в които "принца" преминава през доста по-сложен сценарий, но отново проблемите са решени и се стига до "те заживяха щастливо". Тийнейджарката пораства още стига до личния си вариант на "те заживяха щастливо", тип  женена  с добро семейство и деца. Тя вече става домакинята и царицата на дома, но идва и ново превъплащение на историята за принца и принцесата - сапунениете сериали. Било то те латиноамерикански, турски или български. Тук принца и принцесата са увлечени в още по-сложен сценарий, който може да трае и до хиляди серии, но неминуемо се стига до "те заживяха щастливо". 

 Така е хората се нуждаят от своя "happy end" иначе се губи смисъла. За какво да живееш, ако го няма щастливият край, ако изчезне възможността за Рай, за тучните ливади на Валхала, за Нирвана. Така и всяка от нас ще търси своя "принц на белия кон", а много даже ще го намерят стига да се осъзнаят, че той е не точно принц и не точно в блестящи доспехи. Има една приказка - "трябва да целунеш сто жаби, за да намериш принца", а до тогава дами мога само да ви пожелая да се забавлявате в търсенето и ако жабока не ви устройва да си хапнете жабешки бутчета.

  За виртуалните мъже следващия път ...

снимка: Fares4uae

Относно пича със синята тениска

Адската тълпа. Клубът е препълнен както винаги. Партито е в разгара си, ние сме огромна компания, заели сме си един бар и си приказваме с викове. Смеем се на поразия и за момент всеки е забравил от къде е и как е стигнал до тук. Музиката дъни в ушите ми и се смесва с думите на мацката до мен."Айде да направим едно кръгче..." Съгласна съм, разбира се, то си ни е като ритуал да се размотваме из хората ей-така, от време на време, за да ги разгледаме (а и те да ни видят, то си е ясно!). Жега е. В другата зала е още по-пълно и по-горещо. За момент имам усещането, че всичко живо се е преселило в този клуб, точно тази нощ. Часът е почти 2 и очакваш да има някакво затишие, но те продължават да прииждат на групички. Място няма. Кръгчето се оказва мисия невъзможна. Не можем да разсечем тълпата беснеещи, танцуващи, подскачащи хора. 

В този миг покрай мен минава една синя тениска. Само това видях. Носителят и, очевидно нямаше нашите проблеми, защото се придвижваше като че ли наоколо няма жива душа. "Давай след него" подвиквам аз закачливо и буквално се залепвам за гърба му (хубав гръб впрочем и хубави ръце, но за това друг път). С негова помощ успяваме да стигнем до заветната цел, която е на 5 метра по-навътре. Разхилихме се. Толкова усилия за десетина крачки.

Тогава той се обърна. Пичът със синята тениска. Само гърбът получи лице и от високото ме погледнаха също толкова сини очи. Бяха стреснати от смеха ни. Отне му секунда да ме огледа от земята до главата и обратно. Не знам какво си мислеше. Не искам и да знам. Едва ли и той помни вече...след секунда адската тълпа ни помете в различни посоки. Пуснаха им любимото парче, а аз се облегнах да бара.

Отново в недоумение. Защо го правят? Мъжете винаги си правят труда да оглеждат. Независимо от ситуацията, очевидно парадират с това. Добре де. До тук хубаво. Тогава какво да правя аз като и аз ги оглеждам? Понякога виждам изключително притеснените им погледи, които ми хвърлят след като съм направила същото като тях. Не. Не ми е навик. Просто ми е любопитно. Хората казват, че гледам интензивно, извръщат очи от моите и не смеят да срещат погледа ми. Казват, че е лесно да ме запомниш, но трудно ще ме забравиш. Казват, че бързо намирам място в душите им, че умея да заемам празнините...

В тези дълги нощи по клубовете съм спирала погледа си върху не един мъжки гръб (слабост са ми, какво да се прави), ръце или задник. Не задължително в този ред.И ще продължавам да го правя. Те оглеждат, аз отвръщам. А пичът със синята тениска честичко го засичам и понякога виждам в замисления му поглед смътното знание, че ме е виждал някъде. Но той никога няма да се сети откъде, а аз няма да му кажа...

снимка: lucaszoltowski

На лов

Вечерта идва бавно като преминава през сумрака и го реже като с нож. Ето я. Надвесена измежду цветните облаци, осветени от последните угасващи лъчи на пролетното слънце. Заедно с нея идва нейната приятелка среднощната доба и подканва всички хищници да излязат навън. Време е за лов под сянката на луната. Време е за гонитби, сложни маневри, скъпи парфюми, високи токчета, тежък грим, слаби ангели, инстинктивни флиртове, случайни жестове на докосване и близост. Петък е. А това прави ловът още по-вълнуващ и голям. Всички искат да вземат участие: гимназистките, студентчетата, женените мъже, заетите жени, младите дами, старите аристократи. Всеки иска парче от пая. Парче от живота. Парче плът. 

Аз се приготвям да излизам. Не знам какво да облека. Не ми се иска да се глася, но съм обещала. Петък е. Всички са с новите си дрехи. Всички са навън и животът е едно голямо парти. Отивам навън, за да забравя. Но светлините на преминаващите коли винаги ще извикват спомени...Изборът е ясен: къса пола, дълги крака, високи токчета. Кецовете са табу (или оставени за сряда вечер на по питие в близкия парк). Това го мога, казвам си и се сливам с тълпата. Хищник или жертва? Тази вечер всичко зависи от личната нагласа...ами ти? Ще ловуваш ли?

снимка:`werol

Да, да, да ... не, не, не...(част 1)

Все още бясна...недоспала и малко сънена се присещам за един от приятните вечерни разговори, които проведох вчера, докато се размотавах из централната част на София. И ето ме пак тук...Виртуалните и реалните мъже около мен и най-близките ми приятелки. Архетипи. Всяка е опитала от един от тях. Всяка е разочарована. Всяка се чуди: А сега накъде? Това са първият! и последният, принцовете ни, просяците ни, нашите платени куртизантки от мъжки пол, децата ни, батковците ни, че и татковците ни понякога, мамините синчета, вярните на бившата, влюбените в най-добрата ни приятелка, но излизащи с нас като заместител, крадците ни, тези за една вечер или за седмица, повелителите ни или робите ни. Това са те. Виртуалните и релните мъже в този живот...и да. Много са.

Тъй като тази тема е адски пространна и няма как да я обхвана от веднъж ще я пускам на части. Та по ред на номерата: първият. Както много от гимназистките и мен си ме хвана батко. Десет години разлика. Мечтата ми. Като изваден от филмите. Перфектен (идеализиран от самата мен през тези девет месеца с негова помощ, разбира се). От него си ми остана и  до ден днешен адското привличане към представители от мъжки пол със светли зелени очи. Всичко беше ново, невероятно и страхотно...беше да, да, да...за кратко. После той си тръгна, очевидно изградил вече самочувствието си на покровител и отиде при момиче на неговата възраст. Колко я проклинах горката...на 25 тя ми се виждаше безкрайно стара! 

Следващият, моля!

Следващият дойде...беше на 17. Дечко, ама след 25 годишния как да бъде. Поне имахме за какво да си говорим. То не бяха компютърни игри, футбол и коли. Поддържахме връзка от разстояние. Другият път! Пито-платено. Две години. Никакви спомени от моя страна. Освен че беше зодия риби. Хм.

Тук следва период, в който около мен минаха поне 10 мъже и основния проблем беше, че им идвах старичка? За Бога, на 20? Старичка? За сметка на това всичките ми колеги се изпоомешаха успешно помежду си, а мен продължават да ме заглеждат или 17 годишни, или 35+...не, не, не. То не бяха обяснения от типа колко съм сериозна, как трябва да гледам по-ведро на нещата, да се насладя на живота и да взема да им пусна най-сетне, че нали никой не (им)ми обръща внимание...поне до секс да стигнем!

Уточнение за секса: Всички мъже твърдят, че им се прави секс.(Да, да, да!) Но елате да видите какво се получава като си го поискаш.(Не, не, не!) Тогава за тях си

А: вече на разположение при това не особенно интересна (за справка виж предния пост) 

Б: толкова си отчаяна, че трябва да ти има нещо, няма как (отчаяни сме, но не от това, видиш ли!) 

В: не те взимат насериозно, защото жените НЕ искат секс, нали така? (ние сме си виновни за последното)

За принца на белия кон следващия път...

снимка: OjosQueVen

За 'къв чеп са ти тия 40 см?

Обещах тази публикация и понеже е вече 5 и нещо сутринта, а аз не мога да заспя ще драсна няколко реда тук, та поне да ми олекне. И така сега ще говоря за мъже. При това не особено положиелно. Знам, че е ужасно да си мъжемразка, но понякога олеква от това. То моето не е омраза, а по-скоро неразбиране. И така имам следните проблеми- не много добре систематизирани.

 Явно минеш ли границата от 170 см и си жена си прецакана. Всички по-височки мъже ходят с тапички разни. Момичетата са си много чаровни, но питам аз за къв чеп са ти тия 40 см разлика с приятелката ти? То си е неудобно и ограничава. Нуждаете се от разни места с наклон или различна височина, само за да се целунете. Винаги може да се наведе младежа, но все пак. Значи, ако той е към 190 см, ще си хване мадама около 150 см. А ние тука с гайдите дето сме над 170 см какво да правим? Те срадностатистическите мъже, които ми обръщат внимание, се въртят около тази заветна височина. Едни обувки на висок ток да не мога да сложа спокойно. И както казва мама - за какво ми е по-нисък да го галя по главата ли? А има и другия момент, който не разбирам - ти си висок мъж дето може да си излиза с някоя мацка с манекенска височина, а ще отмъкнеш някое гадже джобен формат точно под носа на някой със среден ръст левент.

 Следващо недоумение от моя страна. Системата на връзки е нещо прецакана. Значи оказваш се на 20  и нещо години, печена мадама и няма един мъж на твойта възраст, дето да се държи поне приемливо с жените. И това откъде идва? Ми...пак от жените. Понеже, когато ние не ги харесваме какви са на по 20 + възраст, те си хващат някоя гимназистка, още малка и неотракана, да си я прикоткат, както на тях им харесва. А това до какво води? Момченцата в гимназията тъкмо си харесат някое момиченце и тя тъкмо почне да им обръща внимание, и идва някой 20+ батко и я отмъкне под носа им. Това разбира се довежда неминуемо до момента, че те си остават неопитни и като станат на 20 +  връсничките им не ги харесват и те на свой ред отмъкват момиченцето. Което на свой ред мен ме прави още по - прецакана бидейки над 170 см и над 20 години.

 Продължавам с неразбирането си. Така ти си жена и харесваш някой. Какво да направиш от тук нататък? Да му кажеш, че това е така? Недай си боже да направиш тази грешка, веднага минаваш   в графа "на разположение". Той знае, че ти си му "навита" и следователно не си интересна. Друго си е да гони онази фльорца дето му се дърпа, там има тръпка, има предисзвикателство. И какво се оказва - не можеш да имаш този, който харесваш, пък досадника дето си го отрязала вече не те оставя намира.

 В последно време се напоявиха толкова сайтове, организации, книги в помощ на досадниците да свалят жени, пък няма нито един наръчник, ако си жена какво да правиш. Това трябва да ти е вродено. Ми на мен явно ми е вродено да свалям жени, понеже само с тях ми се получават тези инстинктивни флиртове. Парадоксално, но факт.

 Мъжката част от човечеството поражда още много въпроси в мен, но за тях по нататък. За сега толкова пък дано и някой ми отговори.

снимка - Влад Артазов

Омая сладка

"Ставам!"- измърморвам и се завивам през глава. Това е то. Не ми се иска да напусна пределите на леглото си и меките, топли завивки. Сънят не ми достига никога, а в последно време хич.
"Още пет минутки само..."- е последното, което ми минава през главата. Два часа по-късно наистина ставам в осъзната паника, че пак закъснявам. Как мразя да закъснявам само аз си знам, а колко често ми се случва всичките ми приятели. Не закусвам и изхвърчам от нас-целеустремена към поредицата задачки за деня. Отиде ми по дяволите цялото планиране. Изпускам автобуса и като за капак на всичко пак се мъчи да завали. Псувам. Единствено и само наум, както подобава на една образовано момиче от добро семейство. А какви ги редя наум пак само аз си знам.

И ето момента на истината...в последно време излезе, че много неща за себе си само аз си ги знам. А останалите са в сладката, лепкава омая на неведението..."Искам и аз така", крещя сама за себе си. Но учудващото в случая е, че на мен редовно ми споделят неща, които НЕ искам да знам, НЕ искам и да си помислям даже за тях, НЕ искам да си ги представям...защо е така? Не мога да дам логично обяснение. Но хората около мен не виждат никакъв проблем да ми споделят болките си, тревогите си, вътрешните си терзания...

Понякога това ме кара да се радвам за доверието, което имат в мен, понякога ми иде да потъна в земята. Искам и аз спокойното битие на незнанието да ме завладее...колко много пъти товара на наученото ми е отнемал желаната цел!
Колко пъти в просъницата на онези пет минути станали два часа съм си мечтала за нещо недостижимо, колко пъти съм изказвала на глас терзанията си сама на себе си в леглото, колко пъти единствените ми слушатели са били неодушевени предмети или листа хартия...колко глухи многоточия заместват неизречените ми мисли и терзания... 

Защото каквото и да си говорим аз съм човек, който не може да причинява болка.

снимки: yayaaja 

Отнесени от вихъра

Често ми се случва да разговарям сама със себе си. Разбирането на моето същество в цялото му многопластово, лабиринтово усещане е трудно и непосилно за много хора. Аз съм странна, колебаеща се личност, която е изградена от противоположности. Открих го преди време. Случвало ми се е да казвам неща в прав текст и да не бъда чута, а в премълчаването и пред самата себе си да ми е толкова по-леко. Понякога трудно намирам правилните думи пред неразбиращите погледи. 

Въздушна и лека, смазана под тежестта на собствените си буреносни облаци душа. Това нося в себе си и всеки ден го откривам пред все повече чужди очи. Непонятно за мен те често са слепи, вперени сами в себе си, празни. Разговорите с тях са тягостни монолози. Отнесени от вихъра...

...защото докато студеното мляко бавно се сипва в горещия чай то остава на дъното. Под прозрачен пласт, гладък като огледало можеш да наблюдаваш неговия красив и бурен танц. Дали ще го разбъркаш или оставиш да се утаи?  Това е личен избор.

снимка: JanisDA

Oпитно или защо е този блог

 Всеки блог се нуждае от своето предназначение, онази светла цел, към която да се опита да се стреми и достигне или впоследствие отрече. Това е блог роден от нуждата, от чистата необходимост за разговор. Good 'n' Bad ще е една дискусия между мен и другото ми аз. Тъй като ние сме едно, най-вероятно съгласието ще преобладава в разговорите ни и няма да е точно дискусия във вида си на спор. 

 Понякога ще съм добра, разбираща и отзивчива друг път - лоша, уклончива и недоверчива. Все пак това съм онова аз, което е дълбоко скрито в мен като костилката  на сладка праскова. Плодът може да е твърд, зелено-жълт и недостъпен или мек и раним  в червено-оранжевата си премяна. Все пак в него се крие една и съща костилка, която ще даде нов живот. 

 Блогът ще е като един приятен разговор над дълбока чаша чай с каничка мляко. Едно удоволствие, което ще е възпрепятствано за известно време в близкото бъдеще. Нуждата наложи създаването на този виртуален кът на разговор и уединение със себе си. А ако някой пожелае да послуша, ще бъде приет с усмивка.

снимка - интернет