Другото бедеще

 Днес плаках. Оплаках другото бъдеще, което така и няма да се случи. Съдбата отново ми се изсмя на плановете и за пореден път ми доказа, че е абсолютно безсмислено да правя такива.

 Пратих писмото, с което декларирам отказа си от това, за което мечтаех последните две години. Мъжете в живота ми се сменяха, но този план винаги седеше там, като спасителна лодка, която може и да не ти потрябва, но е успокояващо да я имаш. Днес я разбих окончателно  на парчета и я хвърлих в огъня, който се надявам да подхрани новата любов в живота ми. Ще следвам чужд план за момента. Така или иначе моите неизменно се провалят. Ще тръгна по обществено приетите пътеки и ще се опитам да подтисна това желание да избягам надалеч и да живея онова другото бъдеще. 

 Сигурно можеше и да не стане така, ако отново като пълна тъпачка не бях обвързала плана си с мъжа в моя живот в онзи момент. Той се отказа от мен, защото не може да бъде щастлив. Аз пък се отказах да поживея в далечно красиво място и да науча много нови и интересни неща, защото може би бих могла да бъда щастлива с това, което имам тук и сега. Разбира се, като типична глупава жена, която обича да повтаря грешките се по хиляда пъти, отново причината е мъж. Мил, добър, красив, харесван от всички и твърдящ, че ме обожава и съм всичко, за което е мечтал, но все пак мъж. Проблемът е, че и други лесно са ме мечтали, но някак не се справят с релното ми аз. Този за сега се представя най-добре от всички и дано, за пръв път в живота ми, всичко се подреди добре за мен в любовта. Все пак изгорих спасителната си лодка за него. 

Забежката

снимка Mateusz Strelau

 Минаха две седмици и аз още се хващам, че мисля за него и анализирам. През това време си изградих три паралелни образа, колкото верни така и взаимоотричащи се. Тази морска авантюра обсеби прекалено дълго съзнанието ми и е време вече да се отърся.

 Първият образ е изцяло съставен от вечерта, в която го срещнах. Младо, забавно момче, което има неизчерпаема любов към танца и ритъм пулсиращ във вените. Танцува заради начина, по който усеща музиката, а не за да се доказва или изтъква. Макар да е много добър, умее да се шегува и иронизира движейки се с музиката. Такива хора винаги са ми правили впечатление. Пък и факта, че танцувахме заедно цяла нощ, също помогна.

 Вторият е начина, по който го видях в последната ни вечер заедно. Беше галантен, услужлив кавалер, леко стеснителен и доста сантиментален. Държа ме за ръка цяла вечер и всичките му колеги ни се радваха. Щастието беше вплетено във всяко едно от движенията му на дансинга и енергията му се изливаше в стъпки, които трудно бих успяла дори да наподобя.  По-късно ми разказа живота си и се оказа, че това младо момче е преживяло много повече, отколкото други на неговата възраст. Бедите, които са му се струпали в последните четири години не бих ги пожелала никому. Разнежих се и съчувствието свали и последните ми прегради. Исках да го успокоя и прилаская. Та коя ли жена няма инстинкта да утешава?

 Третият му облик беше най-грозният, но и най-отрезвяващ. Открих го едва, когато се прибрах у дома. Оказа се, че тези дълбоки зелени очи, с дъх на борови иглички, съвсем не са толкова честни, колкото си мислех. Още тогава ми беше странно, че когато поиска начин на комуникация, не спомена нищо за фейсбук. Всичко си има причина и неговата беше от най-тривиалните. Не е искал да имам никакъв шанс за контакт с приятелката му. Каква наивница се оказах. За сметка на това съдбата има странно чувство за хумор. Точно в нощта, когато ми обясняваше колко невероятен човек съм и как искал да ме е познавал преди цялата мъка в живота му, гаджето му си е сложила за корица тяхна сладка снимка. Смях се с глас.

 Е, ще запазя красивия спомен от тази лятна забежка, но трябва да се отърся от юношеската си наивност. За съжаление, понякога стереотипите се оказват верни.