24.12.2011 г.

(Об)Ледени

~ForbiddenSorrow

Сънувам, че се разчаствам.

Ей-така на хиляди парченца огледало. Оттенъците, които премятам по тялото си, са жълто-лилави. Като заздравяващи синини от побой. Не се виждат, докато зимния вятър не разголи душата ми коледно. Какви подаръци може да поиска някой под чиято кожа пълзи рак и го изяжда жив? Нищо.
Кристалната чаша, от която отпивам червеното вино, уж символ на кръвта ни в едно по-алегорично естество, пада на пода със звън въпреки новия пухкав килим. Строшава се и обагря всичко в червено. Коледно. Ярко.
Гледам "Теория на хаоса" и се самоанализирам до крайната граница на възможното. Имам право на едно желание, нали? Онзи садомазохистичен хепи-енд примерно?
Трепетликите не помръдват, а синьото на небето е все по-силно с всеки изминал ден. Емоционални торнада разкъсват облаците, за да очертаят парчетата от душата ни.
Останала ли е такава, питам се? Ако аз съм изчезнала в лабиринта на съмненията си още преди месеци, само за да ми ги подтвърдят, тя е стопена до изгарящо желязно сърце. 
Обледени като висулките, които се формират бавно пред погледа ми. Като кубчетата лед в уискито, което налях в остатъците от чашата си. Останало е едно здраво ръбче, но съумявам да порежа устната си от разсеяност. Капките кръв са солени. Едно такова парещо се стича по гърлото ми. 

Обичам уиски. Представяш ли си? Дърпам от цигарата си, за да издишам една крачка по-близо, след пет години въздържание. Жестовете са всичко, не е ли така?

1 коментар:

Baby каза...

Точно така! ;-)

Публикуване на коментар

ами ти? какво мислиш?