by laura-makabresku |
Моя, шепти гласът му в тъмното. Една лампичка присветва едва в съзнанието ми.
Не бях ли нечия друга преди време?
Не бях ли себе си?
Забравила съм как да пиша. Прости ми за недоизречените мисли. Поетите пишат красиво, едва когато умират. А разговорите са излишни. Не съм дете да мечтая за одобрение и подаръци. Не съм себе си, за да се обичам както преди.
Днес се завръщам сама към голотата си.
Към розовееща ми след къпане кожа, което не е нужно да бъде докосвана от чужди ръце, за да съм щастлива. Завръщам се към трапчинките и белезите ми, към рижавата ми грива и към бемките. Опознавам наново дългите си бедра, извивките и сгъвките на колената си.
И се опитвам да се обичам всеки ден повече.
Напомням си, че за мен краят е окончателен. Аз си тръгвам и изгарям всички мостове назад. Нищо, че понякога лисичото ми любопитство ме кара да разглеждам профила ти. Нищо, че понякога се връщам към тогава, когато... Нищо, че още нося снимката ти в портмонето си след толкова години.
Познай дали не е време да започнем на чисто...
Няма коментари:
Публикуване на коментар
ами ти? какво мислиш?