Всички умират. Само някои го правят по-успешно.
Линейката вие. Светът се свива пред очите ми в точка, чернотата ме обгръща нежно. Ръце ме носят в посока неизвестна, далеч от обърканите писъци на човеците, които се впиват в "аз"-а ми.
Спрете, глупци! От вас бягам!
Чаршафите са бели. Глупаво е да си прережеш вените в час по биология. Учителката е параноична при вида на кръвта. Полуразпадът на душата ми е в тон с гробовното мълчание на околните. Нямам какво да ви кажа. Никога не е имало.
Черупката ми се изпразва от смисъл. Ти физически. Този път прекрачих границата. Смешно е. Толкова пъти не ми стискаше докрай, толкова опити бяха напразни, а ето, сега просто се случи.
Поколение белязано от загуби. Това сме ние, приятелю. Загуба на илюзии, на планове, на амбиция. Загуба на личност, на емоция, на психика.
Загуба на интерес.
Тръбичките в ръцете ми вливат червено в монохромното ми тяло. Ти ми се смееше, помня. Виждам престорените ти белези. Никой от нас не се хвалеше със своите. Афиширай различието си, почеши егото. Мисля да те пропусна.
Неудобно е да наблюдаваш умиращ човек. Неуравновесеност чака в сенките под очите.
Гледайте ме! Придърпвате ръкавите си надолу, присвивате очи в спомени и се оставяте на депресията да ви прибере обратно в лоното си.
Този път без мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
ами ти? какво мислиш?